Стивън Бруст - Текла

— Получих съобщение от Императрицата. Всички бойци да се отдръпнат от другата страна на улицата и да останат в готовност.

Стражата изпълни заповедта. Теклите с радост, драконите — не толкова охотно. За Кели ще кажа следното: не показа никакво злорадство. Просто стоеше и наблюдаваше всичко това, вдигнал брадичка. Искам да кажа, не ме изненада чак толкова, че не изглеждаше успокоен; на негово място сигурно щях да го докарам. Но да скрия злорадството си, когато войската се отдръпна, щеше да ми е непосилно.

Отидох при семейството си. Физиономията на Коути беше ледена. Дядо каза:

— Притискаше те, Владимир. Ако беше продължил, щеше да получи инициатива и да те извади от равновесие.

— Притискал ме е?

— Всеки път щом преместеше крак, накрая тежестта му го изнасяше още по-напред. Трик, който прилагат някои от тези елфи. Мисля, че го правят неволно.

— Ще го запомня, Ноиш-па — отвърнах.

— Но ти беше предпазлив, което е добре, и китката ти беше гъвкава, но стегната, както трябва да бъде, и не се замота след стоп-посичането, както правеше някога.

— Ноиш-па… — започна Коути.

— Благодаря ти — казах.

— Не бива да си тук — каза Коути.

— А защо да не бива? — отвърна той. — Какво толкова му е ценното на този живот, че да го пази човек?

Коути се огледа да види дали някой не ни слуша. Аз също. Не забелязах такъв.

— Но защо?

— Защо съм тук ли? Коути, не знам. Знам, че не мога да те променя, нито това, което правиш. Знам, че в този вълшебен свят момичетата не са като у дома и че правят каквото си поискат, и че това не винаги е лошо. Но дойдох, за да ти кажа, че можеш да идваш да се виждаме, ако искаш, и ако искаш да си говорим, нали? Владимир… е, той идва от време на време, когато е притеснен, но ти — не. Само това имам да кажа. Нали?

Тя го погледна за миг и видях сълзи в очите й. Наведе се и го целуна по бузата.

— Да, Ноиш-па.

Амбрус измяука. Дядо ми се усмихна с това, което бе останало от зъбите му, обърна се и се отдалечи, подпирайки се на бастуна. Останах до Коути и го гледах. Опитах се да измисля да кажа нещо, но не можах.

— Вече знаем защо той беше тук. А ти защо си тук? — каза Коути.

— Опитах се да убедя онзи убиец да направи точно това, което направи. Идеята беше аз да го светна.

Тя кимна.

— Беляза ли го?

— Да. Ще накарам Крейгар да поработи над това.

— Значи сега той има името ти и ти ще имаш неговото, и двамата ще се опитвате да се убиете. Какво ще направи той според теб?

Свих рамене.

— Ти какво би направил?

Отново свих рамене.

— Не знам. Или ще върна парите и ще хукна презглава накъдето ми видят очите, или ще се задействам веднага. Още сега, може би до един час. Ще се опитам да го хвана, преди да е нагласил нещата.

Тя кимна.

— Аз също. Искаш ли да се скриеш?

— Не особено. Има…

Лейтенантът заговори отново:

— Всички граждани, слушайте. Следващите думи са от Императрицата: С настоящото ви уведомяваме, че както… настояхте, е в ход и се провежда пълно разследване, в съгласие с имперската процедура. Заповядано ви е да се разпръснете и да премахнете всички препятствия от улицата. Ако тези неща се изпълнят, няма да има никакви арести.

После се обърна към войниците си.

— Върнете се по патрулите.

Реакциите на стражите бяха любопитни. Някои от драконите ни мятаха погледи, които говореха: „Този път извадихте късмет, боклуци“, а други леко съжаляваха, сякаш бяха чакали с нетърпение да се поупражняват. Теклите като че ли се успокоиха. Лейтенантката не ни удостои повече нито с поглед, нито с жест, просто се присъедини към единицата си и си замина.

Отново се обърнах към Коути, но в това време Пареш я докосна по рамото и посочи към входа на щаба им. Тя ме стисна за ръката, преди да го последва. Докато се скриваше от погледа ми, Роуца прелетя от рамото й и кацна на моето.

„Някой смята, че имам нужда от помощ, шефе“.

„Да. Или пък аз. Нещо против?“

„О, не. Малко компания не е излишна. Много си мълчалив напоследък. Започва да ми става самотно“.

Нямах отговор за това.

Не рискувах да се върна пеш до кантората — телепортирах се и влязох веднага, за да ми се гади вътре, вместо да се превивам на улицата.

— Извади ли късмет с Херт, Крейгар?

— Работя още, шефе.

— Окей. Имам още едно лице. Готов ли си?

— Какво имаш предвид… О! Давай.

Предадох му образа на убиеца.

— Да го познаваш?

— Не. Име имаш ли?

— Нямам, но го искам.

— Разбрано. Ще поръчам да му направят портрет и ще видя какво мога да открия.