Стивън Бруст - Текла

За първи път успях да огледам добре убиеца си. Невзрачен тип, може би със смътни белези на дзур — в дръпнатите очи и издадената напред брадичка. Имаше дълга права коса и ниско чело. „Кучи син отвсякъде“, помислих си. Очите му бяха ясни и светлокафяви и погледът му се плъзгаше по мен и ме изучаваше. Дори нещата да не бяха тръгнали, както ги беше замислил (а гарантирам, че не бяха), физиономията му не го издаваше.

Междувременно беше извадил оръжието си. Стоеше в пълен фронт срещу мен, с тежка рапира в дясната си ръка и дълъг боен нож в лявата. Аз бях изложил само едната си страна, както ме беше учил дядо. Приближих, преди да е успял да хвърли още нещо по мен, и спрях, когато се озовахме връх до връх — тоест на разстояние, при което върховете на оръжията ни едва можеха да се допрат. При това положение концентрацията, която щеше да му е нужна, за да нанесе хубав удар отдолу с ножа, щеше да ми даде достатъчно време да му вляза поне за една добра забивка, която щеше да реши въпроса — с малко късмет.

Зачудих се дали е магьосник. Погледнах ножа му, но не забелязах нещо да показва, че е магическо оръжие. Не че непременно трябваше да се вижда нещо. Дланите ми бяха потни. Спомних си, че дядо препоръчваше леки ръкавици за фехтовка точно по тази причина. Реших, че ще си купя, стига да преживея това.

Той замахна предпазливо, било защото разбра или защото вече знаеше, че се бия странно, и за да се опита да добие представа за стила ми. Не беше толкова бърз, колкото се боях, затова го резнах леко по дясната ръка, да го науча да стои на разстояние.

Беше си страшно да води човек този бой със стражата наоколо, но всички те се бяха включили в клането на източняци и бяха твърде заети, за да ни забележат…

Не. Не бяха.

Изведнъж си дадох сметка, че са изтекли пет или шест секунди, а все още не се чуват шумовете на битката.

Той все още не го осъзнаваше и в този момент се опита да ме атакува прибързано. И при това се справи доста добре. Нямаше никакво предупреждение, моментът на посичането беше избран много точно и самото посичане, под ъгъл от мое дясно наляво, беше много добро. Избегнах атаката и си отбелязах наум скоростта му. Притежаваше и определена гъвкавост; от тази, която се придобива с дълга тренировка. И беше съвсем безстрастен. По израза му не можех да разбера уверен ли е, притеснен ли, въодушевен или какво.

Отвърнах с вял рипост, като в същото време се мъчех да преценя как да изляза от положението. Тоест, с най-голямо удоволствие щях да го довърша, но не и пред погледите на имперската стража, а и във всеки случай изобщо не беше сигурно, че ще мога да се справя. Той блокира рипоста ми с камата си. Реших, че най-вероятно не е магьосник, тъй като магьосниците обичат да използват омагьосани ками за хвърляне на магии и никой не обича да парира с омагьосан нож.

Той продължи да настъпва на пръстите на десния си крак и напрягайки левия. Реших, че няма да се оставя това да ме разсее. Задържах вниманието си върху очите му. Както и да се биеш — със сабя, с магия или с голи ръце, очите на противника първи показват кога ще нападне.

Последваха една-две секунди бездействие, през което време с радост щях да предприема атака, но не посмях. Тогава, предполагам, и той разбра, че около нас не се чува врявата на битка. И без предупреждение направи две крачки назад, после още две, после се обърна, закрачи бързо и се скри зад ъгъла на близката сграда.

Останах за миг на място, задъхан, след което изведнъж отново помислих за Херт. Ако ми се мернеше пред очите, вероятно щях да го светна, въпреки всичките стражи. Но когато се огледах, не го видях. Лойош кацна на рамото ми.

Двете редици, групата на Кели и стражите на Феникс, стояха една срещу друга на десет стъпки разстояние. Повечето стражи изглеждаха много недоволни от положението. Хората на Кели изглеждаха стабилни и решени на всичко — човешка стена с ножове и тояги, стърчащи напред като бодли.

Бях сам насред улицата, на около шейсет стъпки от стражите, някои от които гледаха към мен. Повечето обаче наблюдаваха лейтенанта си. Тя държеше странното си оръжие над главата си, успоредно на земята в жест, който командваше „задръж“ или може би „седни“, или „стой“, или „готов за атака“.

Коути стоеше до дядо ми и двамата ме гледаха втренчено. Прибрах рапирата в ножницата, за да не съм толкова интересен. Източняците продължаваха да гледат стражите, повечето от които гледаха началничката си. Тя поне не ме беше видяла. Преместих се към едно малко по-открито място на улицата, за да не вземе да се върне убиецът и да ми скочи пак, без да ми остави време да реагирам. После лейтенантката заговори с глас, който се чуваше ясно, макар да не викаше. Каза: