Стивън Бруст - Текла

Тогава какво ми оставаше?

Да умра.

Докато мислех за това, приключих с подмяната на оръжията. Опитах се да погледна нещата под няколко други ъгъла. Можех ли по някакъв начин да убедя Херт да прекратим враждебните действия? Смешно. Особено след като все пак трябваше да се погрижа да не убие Коути. Искам да кажа, нали в края на краищата точно това ме въвлече в тази каша, все едно да…

Така ли? Всъщност затова ли се забърках в тази глупост? Не, отначало — не. Отначало бях поискал да намеря убиеца на оня нещастник Франц, когото така и не познавах. Поискал бях да го направя, за да ми помогне да закърпя отношенията си с Коути. Мамка му! Защо аз исках да закърпя нещата с нея? Тя беше тази, която се забърка във всичко това, без да ме уведоми. Защо аз трябваше да си пъхам носа там, където не ме искат и където не искам да бъда? Дълг? Ха, дълг! Какво ли означава пък това?

Може би „дълг“ не може просто ей така да виси в празното; може би трябва да е свързан с нещо. Много източняци са свързани с Барлън или Вийра, или Враната, или някой от останалите богове. Това не можех да направя; твърде дълго бях живял сред драгарите и бях усвоил тяхното отношение към боговете. Какво друго? Домът Джерег? Не ме карайте да се смея. Моят дълг към дома Джерег се свежда до това да спазвам правилата му, за да не ме светнат. Империята? Дългът ми към Империята е да се грижа да не ме забелязва.

С което оставаха твърде малко неща. Семейството, предполагам. Коути, дядо ми, Лойош и Роуца. Разбира се. Това беше дълг, и то такъв, с какъвто можеш да се гордееш. Помислих си колко празен се чувствах преди Коути да влезе в живота ми — и дори споменът за това беше болезнен. Но защо това не стигаше?

Зачудих се дали Коути го чувства по този начин. Тя нямаше организацията; имаше само мен. Имала беше партньорка и двете бяха имали нужда една от друга, но партньорката й беше станала Господарка на дракони и Наследничка на Глобуса. И какво имаше сега? Дали заради това се беше включила в групата на Кели? За да й предложи нещо, та да се чувства полезна? Аз не й ли стигах?

Не. Разбира се, че не. Никой не може да живее своя живот чрез живота на някой друг, знаех го. Така че за какво трябваше да живее Коути? Имаше си своите „хора“. Тази групичка източняци и някакъв текла, които се бяха събрали, за да си приказват за събаряне на Империята. Коути се беше лепнала за тях, помагаше да вдигат барикади по улиците, пъчеше се срещу стражите и се връщаше у дома убедена, че е изпълнила своя „дълг“. Може би точно това беше дългът — нещо, което правиш, за да те кара да се чувстваш полезен.

Чудесно. Това беше Коути. А къде беше моят дълг? Моят дълг беше да умра, защото бездруго щях да си ида, тъй че що не взема просто да си изпълня дълга? „Ставаш циничен. Влад, престани!“

Бях вече приключил със смяната на оръжията, тъй че просто си седях и държах една кама, предназначена за десния ми ботуш. Отпуснах се назад и затворих очи. Всичко това, всъщност, беше извън темата, след като скоро щяха да ме убият. А дали беше? Имаше ли нещо, което трябваше да направя, въпреки че щях да умра? Виж, това щеше да е хубава проверка на „дълга“, каквото и да значеше тази думичка.

И осъзнах, че има. Бях затънал в това нещо до шията, най-вече заради идеята да опазя Коути жива. Ако наистина беше толкова ясно, че ми предстои скоро да умра, трябваше да се погрижа за безопасността на Коути, преди да позволя на когото и да било да ме убие.

Виж, това малко проблемче си го биваше.

Дълг бе! Почнах да си премятам камата.

Малко по-късно, когато семенцата на една идея започнаха да покълват в главата ми, повиках Крейгар, но Мелестав каза, че бил излязъл. Изскърцах със зъби и продължих да мисля. Какво, зачудих се, би станало, ако аз бъда убит, а Коути не бъде? Циничната ми половина казваше, че това няма да е мой проблем. Но като оставим това, предполагах, че дядо ми и Коути ще могат да се грижат един за друг. Там, на улицата, бях забелязал някаква връзка между тях, нещо, което за малко ме беше оставило отвън. Дали щяха да се събират и да си говорят колко ужасен съм бил? А дали нямаше да умра от параноя?

Но като оставим всичко това, Коути щеше да бъде изправена пред един интересен проблем, ако Херт ме убиеше… тя самата щеше да поиска да убие Херт, но пък тя не искаше повече да бъде убиец. Или най-малкото според начина, по който ми беше говорила, бях заключил, че не иска повече да бъде убиец. От друга страна, Кели едва ли щеше да го заболи особено, ако най-големият му враг слезеше от сцената. Колко лошо, че трябваше да умра, за да го задействам. Хм.