Стивън Бруст - Текла

Вяло си помислих дали не може да се измисли начин да убедя Коути, че съм мъртъв, достатъчно задълго, за да убие Херт. Появата ми след това със сигурност щеше да е много забавна. От друга страна, щеше да е много смущаващо, ако тя решеше да не го убива, и още по-смущаващо, ако Херт разбереше, че съм жив.

Все пак не беше нужно да отмятам това предположение с лека ръка. Беше по-добро от…

— Пак изглеждаш много болнав, Влад.

Не подскочих.

— Колко мило от твоя страна, че го казваш, Крейгар. Нещо за Херт? — Той поклати глава. Продължих: — Добре, в момента в главата ми бръмчат две мисли. Искам да оставя едната да побръмчи още малко. Другата е да подредим нещата в дългосрочен план.

— Да му купим охраната?

Кимнах.

— Ясно — каза той. — Ще започна по това.

— Хубаво. А за убиеца?

— Художникът би трябвало да е привършил. Похвали ме, че имам много добра памет за подробностите. След като получих образа от теб, мисля, че трябва да си поласкан.

— Добре, поласкан съм. Знаеш какво да направиш с картината.

Той кимна и излезе, а аз продължих с планирането на смъртта си — или поне с мисленето за нея. Беше съвсем непрактично, но пък изкушаващо. Триумфалното завръщане изглеждаше най-добре. Разбира се, нямаше никак да е добре, ако докато се върна, Коути почнеше да се гушка с Грегъри или с някой друг.

Тази мисъл я задържах, просто за да видя колко ме притеснява. Общо взето не ме притесняваше, което донякъде ме притесни.

Лойош и Роуца задраскаха на прозореца. Прибрах камата, която си подхвърлях, в канията и ги пуснах. Застанах отстрани, просто за всеки случай. Изглеждаха малко изтощени.

„Забележителности ли разглеждахме?“

„Мда“.

„Кой спечели надбягването?“

„Защо мислиш, че сме се надбягвали, шефе?“

„Не съм казал такова нещо; само попитах кой спечели“.

„О! Тя. С едно крило преднина“.

„Хм. Нормално. Предполагам, че не сте се доближавали до Южна Адриланка, нали?“

„А бе, ходихме“.

„Така ли? А барикадите?“

„Няма ги“.

Лойош се настани на рамото ми. Казах: „Наскоро ме попита какво щях да мисля за групата на Кели, ако Коути не беше намесена“.

„Да?“

„Мислих за това. Реших, че няма значение. Тя е намесена и трябва да действам на тази основа“.

„Ясно“.

„Мисля, че знам какво трябва да направя“.

Той не отвърна нищо. Усещах как извлича от мозъка ми настроения и мисли. След малко попита… „Наистина ли смяташ, че ще умреш?“

„И да, и не. Като че ли не го вярвам сериозно. Тоест, били сме и преди в подобни ситуации, ако не и по-лоши, Мелар беше по-печен и по-хитър от Херт, и положението с него беше по-сериозно. Но не виждам как ще се измъкнем от това. Напоследък нещата ми вървяха много добре; може би на това се дължи, донякъде“.

„Знам. Е, и какво ще направиш?“

„Ще спася Коути. За другото не знам, но това поне трябва да направя“.

„Добре. Как?“

„Мога да измисля два начина. Единият е да помета Херт и може би цялата му организация, така че никой да не може да събере парчетата и да продължи“.

„Не ми се струва много вероятно“.

„И не е. Другият начин е да подредя нещата така, че Херт да няма причина да преследва Коути“.

„Това ми изглежда по-добро. Как точно смяташ да го направиш?“

„Като помета лично Кели и бандичката му“.

Лойош замълча. Доколкото можех да доловя мислите му, беше твърде стъписан, за да ми отговори. Аз самият смятах, че идеята е доста добра. След малко Лойош каза: „Но Коути…“

„Знам. Ако можеш да измислиш начин да убедя и Коути, и Херт, че съм умрял, това също ще свърши работа“.

„Нищо не ми хрумва, шефе. Но…“

„Тогава да се залавяме за работа“.

„Не ми харесва“.

„Особеното мнение е отбелязано. Да се хващаме за работа. Искам до довечера да приключим“.

„До довечера?“

„Да“.

„Добре шефе. Както кажеш“.

Взех един лист и започнах да правя скица на всичко, което помнех от къщата на Кели, като си водех бележки, когато не бях сигурен в нещо, и се опитвах да предположа къде може да се намират задните прозорци и други подобни. След това я огледах и започнах да мисля как да се справя с нещата.

И с най-развинтено въображение това не можеше да се нарече убийство. По-скоро щеше да прилича на клане. Определено трябваше да убия Кели, защото ако той оцелееше, нямаше да съм постигнал нищо. След това Пареш, защото беше магосник; след това колкото може повече от хората им. Нямаше смисъл да се опитвам да го планирам в подробности, както правех обикновено — не и след като щях да се опитам да светна петима или повече души наведнъж.