Стивън Бруст - Текла

— Ами, те нали са източняци, и аз също така съм източняк, така че в известно отношение ние естествено… — След което изпищях. Сега не мога да си спомня какво ме заболя. Нямам спомен да ме е заболяло нещо определено, но разбрах, че е съвсем прав — това щеше да действа. Исках да умра. Продължи толкова кратко, че свърши още преди да изпищя, но знаех, че повече от това не бих могъл да понеса, каквото и да беше. Бях плувнал в пот, бях отпуснал глава и се чух как скимтя като паленце.

Никой нищо не каза. След много време отново вдигнах очи. Чувствах се все едно, че съм остарял с двайсет години. Баджинок ме гледаше съвсем безизразно. После каза:

— Каква е връзката ти с групата източняци?

Отвърнах:

— Жена ми е от тях.

Той кимна. Така. Значи го беше знаел. Ето каква игра щеше да ми играе… да ми задава въпроси, чиито отговори знае, и с тях — някои, чиито не знае. Чудесно. Но и съвсем в реда на нещата, защото знаех, че повече няма да мога да излъжа.

— Тя защо е с тях?

— Мисля, че вярва в това, което правят.

— А ти?

Замълчах и сърцето ми блъскаше от страх, но трябваше да отговоря.

— Аз… не разбирам въпроса.

— Какво правиш с онези източняци?

Изпълни ме чувство на облекчение. Да. На това можех да отговоря.

— Коути. Не искам да я убият. Както беше убит Франц.

— Какво те кара да мислиш, че ще я убият?

— Не съм сигурен. Все още… тоест, не знам защо беше убит Франц.

— Някакви теории имаш ли?

Замълчах отново. Мъчех се да разбера въпроса и предполагам, съм изчакал твърде дълго, защото ме удариха със същото. Този път по-дълго. Вечност. Може би две секунди. Мила Вийра, моля те, нека да умра!

Когато болката спря, в първия миг не можех да проговоря, но знаех, че трябва, иначе щяха да ми го правят отново и отново, тъй че:

— Опитвам се. Аз… — Трябваше да преглътна, а ме беше страх, но го направих и потръпнах от облекчение, след като не се повтори. Понечих да заговоря отново. — Вода — промълвих. Тикнаха чаша към устата ми. Глътнах малко, повечето го излях на гърдите си. После заговорих бързо, за да не помислят, че се опитвам да шикалкавя. — Мешат се във вашия — на Херт — бизнес. Предполагам, че беше предупреждение.

— Те така ли мислят?

— Не знам. Кели — водачът им — е умен. Освен това казах на един от тях, че така мисля.

— Ако е предупреждение, ще се вслушат ли?

— Не мисля.

— Колко са?

— Видял съм само пет-шест, но ми казаха, че…

Гледах точно към вратата, когато тя изтрещя и няколко бляскави неща профучаха покрай Баджинок и покрай главата ми. Зад мен се чуха няколко пъшкания. Някой беше сондирал стаята и беше видял позицията на всеки вътре. Добра работа. Вероятно Крейгар.

Баджинок се оказа бърз. Отказа да си губи повече времето с мен, както и с натрапниците, просто пристъпи до единия от магьосниците и почнаха да се телепортират. Пръчките, който стоеше на прага, само го погледна и нахълта в стаята. Още нещо бляскаво профуча край мен и чух още едно пъшкане зад дясното си рамо, после забелязах, че Крейгар също е застанал на прага и мята ножове. Тогава в стаята влетя Лойош, а веднага след него беше Светулката. Очите на Светулката светеха като светилниците на Драконовата порта в Имперския дворец. Мисълта „Спасяват те“ просветна в главата ми, но не можа да предизвика повече от мимолетен интерес към това дали опитът ще е успешен.

Да наблюдаваш Пръчките се оказа интересно обаче. Разправяше се с четирима от тях едновременно и лицето му беше много съсредоточено. Тоягите се вихреха, но без да са съвсем невидими. Много изящен беше. Една от тоягите отскачаше от нечия глава, после шибваше нечий хълбок, докато другата чукваше по първата глава, и така нататък. Щом някой се опиташе да го порази, той включваше атаката му в своите движения все едно, че я беше предвидил. Почна да се движи още по-бързо и скоро оръжията им изхвърчаха от ръцете им, а самите те започнаха да залитат. И тогава Пръчките, като в кулминация на танц, ги довърши. Един по един, с двете тояги по главата, но не съвсем едновременно. Хряс-тупп. Хряс-тупп. Хряс-тупп. Хряс-тупп. Първият падна на пода, докато той заковаваше третия. Вторият рухна, докато оправяше четвъртия. Когато падна третият, Пръчките отстъпи и се огледа, а щом се срина и последният, си прибра тоягите.

Гласът на Светулката дойде някъде иззад рамото ми.

— Оправихме ги всички, Крейгар.

— Добре.

Неговият глас дойде вдясно от мен и видях, че се бори с веригите.

„Добре ли си, шефе?“

Веригите се смъкнаха от ръцете ми и усетих, че и тези на краката ми се разхлабват. В стаята влезе някаква дама в сиво и черно. Крейгар каза: