Стивън Бруст - Текла

„Смятам, че прекаляваш с мисленето, шефе“.

Кимнах. „Добре, приятел. Кажи кое да пренебрегна“.

„Хе!“

„Точно така. Хе!“

„За тези източняци… групата на Кели…“

„Е?“

„Да приемем, че не се налагаше да се тревожиш за Коути или да мислиш за Херт, или каквото и да е. Какво би изпитвал към тях?“

„Откъде мога да знам?“

„Какво би изпитвал, ако Коути е една от тях?“

Виж, това беше добър въпрос. Предъвках го. „Мисля, че просто нямам високо мнение за една група, която толкова е затънала в идеалите си, че не се грижи за хората“.

„Но за Коути…“

„Да. Не знам, Лойош. Всъщност нямам и възможност да разбера какво включва това. Колко време ще отнеме? Ще я виждам ли изобщо? Ще иска ли да им дава пари? Колко? Твърде много неща има, които не зная. Тя трябва да ми каже за всичко това“.

Пих още клава и помислих за разни неща. Излязох навън много предпазливо.

Когато влязох в кантората, не спрях да поздравя Крейгар и Мелестав; слязох направо в мазето. До лабораторията имаше едно голямо празно помещение с много фенери. Запалих ги. Извадих рапирата, поздравих сянката си и атакувах.

Челно париране. Какво се беше случило с мен снощи?

Влизане, отстъп. Беше по-лошо, отколкото когато ми казаха, че съм прероден драгар. Или по-друго, най-малкото.

Може би просто трябва да забравя, че съм се опитал да се самоубия. Само че можеше да опитам отново и може би щях да успея. Но пък ако го направех, може би щеше да е най-добре.

Това беше глупост. От друга страна, не можеше да се отрече, че снощи всъщност исках да се самоубия; бях се опитал да го направя. Не беше за вярване.

Париране по фланга, челно париране, удар в крака, забиване в гърдите. После болката обаче — невероятната болка. Но все пак беше свършило. Трябваше да спипам Херт преди той да ме е хванал, а това бездруго нямаше да промени чувствата на Коути към мен, а и нямаше да ми се плати. Но все едно: трябваше да се погрижа да не ми го направи отново. Никога.

Париране, удар, париране. Не съм самоубиец. Има много убийци, на които им е все едно дали ще оживеят, или ще умрат, но аз не съм от този тип. Или поне никога не съм бил. Хайде стига! Така може да ми мине целият живот, докато се мъча да реша какво означава, че исках да се свърши с мен. Имаше неща, които трябваше да свърша, а това не водеше доникъде. Трябваше просто да убия Херт и толкова.

Поздрав. Само дето съжалявах, че трябва да го направя.

И освен това съжалявах, че не съм си монтирал баня долу.

— Крейгар.

— Да?

— Омръзна ми да рина говната.

— Добре. Крайно време беше.

— Млъкни. Искам пълни подробности за Херт. Имам предвид всичко. Искам да знам кой е любимият цвят на любовницата му и колко често си мие косата. Искам да знам колко пипер си слага той в супата. Искам да знам колко често взима…

— Разбрано, шефе. Поемам го.

„Можеш ли да го оправиш преди да се е случило нещо с Коути?“

„Не знам. Не знам със сигурност, че нещо ще се случи с Коути. Но не можем да рискуваме. Ще трябва да…“ Замълчах, защото ме порази една мисъл. Отхвърлих я, но тя се върна. Имаше едно нещо, което можеше да помогне.

„Няма да й хареса, ако го разбере, шефе“.

„Кълна се в пръстите на Вийра, Лойош! Тя не е харесала нищо от това, което съм направил, откакто започна цялата каша. И какво? Да имаш случайно други идеи?“

„Май не“.

„Аз също. Трябваше да го направя още преди няколко дни. Но тогава не мислех. Роуца с нея ли е сега?“

„Да“.

„Тогава да тръгваме“.

„А охрана за теб?“

Изведнъж ми прилоша, щом си спомних за предния ден. „Тоя път няма да се мотая като гламав по улиците“.

„Няма ли?“

Прозвуча риторично, затова не отговорих.

Телепортирах се директно от кантората, да не би случайно някой да ме чака отвън. Източняшкият район започваше да ми изглежда все по-познат и по-познат, колкото повече и повече време прекарвах в него. Изпитвах смесени чувства в това отношение.

„Тя движи ли се?“

„Движеше се, шефе. Спря преди малко“.

„Колко сме далече?“

„Мога да прелетя дотам за пет минути“.

„Страхотно. Колко далече сме?“

„Половин час“.

Улиците се виеха и къдреха като чувството за хумор на Вийра и наистина мина половин час, преди да се озовем близо до един голям парк. Претъпкан с хора парк. Вътре имаше хиляди, предимно човеци. Зяпнах. Последния път, когато бях видял толкова много хора събрани на едно място, се водеше битка. Не ми беше харесало.

Поех си дълбоко дъх и започнах да си пробивам път навътре и през тълпата. Водеше Лойош. („Насам. Така, сега назад и надясно. Ето там някъде са“.) Джерегът внимаваше Роуца да не разбере, че сме в района. Сигурно нямаше да му е приятно, но предполагам, че гледаше на това като на игра. Аз внимавах Коути да не разбере, че съм в района, и в това нямаше никаква игра.