Стивън Бруст - Текла

„Как можеха да го предотвратят?“

„Не питай мен“.

Обърнах се към Пареш, който беше най-близо.

— Как можехте да го предотвратите?

Той само поклати глава. Наталия обаче ми отговори, с много напрегнат глас, сякаш едва можеше да говори.

— Можехме да изградим движението по-бързо и по-силно, така че да не посмеят да го направят. Вече трябваше да се страхуват от нас.

Не беше моментът да обяснявам какво мисля за това. Помогнах им да отнесем тялото на Шерил в дома на Кели. Малцина ни поглеждаха по смрачаващите се улици. Предполагам, че това означава нещо. Тримата се държаха, сякаш трябваше да се чувствам удостоен с висока чест, че ми позволяват да им помогна. Това също не коментирам. Оставихме тялото в коридора, те влязоха вътре, а аз останах, без да си кажем нищо.

На път за къщата на дядо ми изведнъж бях обзет от с нищо неоправдания страх, че мога да го заваря убит. Ще ви спестя напрежението и ще ви кажа, че си беше жив и здрав, но интересното е, че го изпитах.

Щом минах под звънчетата, той извика:

— Кой е?

— Влад.

Прегърнахме се и седнах до Амбрус. Ноиш-па се засуети да приготви чая — разправяше ми за новия търговец на подправки, който намерил: той все още киснел абсента в ментова отвара две седмици, точно както трябвало да се прави. („Две седмици“, ако ви интересува, е с един ден по-малко от три недели. Ако смятате, че това е странен период за означаване със специален израз, не мога да ви виня.)

След като чаят беше направен и одобрен и след като погалих почтително Амбрус, докато Ноиш-па правеше същото с Лойош, той ме попита:

— Какво те безпокои, Владимир?

— Всичко, Ноиш-па.

Той ме погледна загрижено.

— Не си спал добре.

— Не съм.

— За нашето семейство това е лош признак.

— Да.

— Какво се е случило?

— Помниш ли онзи приятел, Франц, дето го убиха?

Той кимна.

— Е, вече има още един. Жена. Бях там, когато намериха тялото й. Преди малко.

Дядо поклати глава.

— И Коути все още е с тези хора?

Кимнах.

— Не е само това, Ноиш-па. Те са като деца, намерили моргантска кама. Не знаят какво правят. Продължават да си вършат работата все едно, че могат да се опълчат срещу целия дом Джерег, да не говорим за Империята. Нямаше да ме притеснява, ако Коути не беше с тях, но просто не мога да я защитя; не и завинаги. Стоях пред явката им, когато дойде пратеник да им каже къде да намерят тялото — или поне така предполагам. Но като нищо можеше да се окаже магьосник и да унищожи и къщата, и всичко вътре. Познавам човека, който стои зад това — способен е да го направи. Като че ли не разбират това, а аз не мога да ги убедя.

След като свърших, Ноиш-па помръдна в стола си, замисли се и каза:

— Казваш, че познаваш човека, който върши тези неща?

— Не много добре, но го знам.

— Щом може да го направи, защо не го е направил?

— Все още не си е струвало усилието. Все пак струва пари, а той няма да похарчи повече, отколкото се налага.

Той кимна.

— Чух, че са имали събиране вчера.

— Какво? А, да. В един парк наблизо.

— Да. И шествие имаха. Видях ги. Много хора бяха.

— Да. — Спомних си за парка. — Няколко хиляди. Но какво от това? Какво могат да направят?

— Може би трябва да поговориш отново с този Кели, да се опиташ да го вразумиш.

— Може би — отвърнах, не съвсем убедено.

Той въздъхна.

— Никога не си изглеждал толкова угрижен, Владимир.

— Предполагам, че е от работата. Знаеш ли, ние все пак играем по правила. Ако ни оставиш на мира, и ние те оставяме на мира. Ако пострада някой, който не е в организацията, значи си вре носа където не му е работа. Не е по наша вина, просто е така. Хората на Кели са направили това — набъркали са се там, където не им е мястото. Макар че не са всъщност. Те… не знам. Все едно, в тъмниците на Вийра проклети да са дано. Понякога ми се иска да му видя сметката на тоя Херт, а понякога ми се ще да… не знам какво. И знаеш ли, дори не мога да се ядосам достатъчно, за да пратя Херт „на разходка“. Много се заплетох в това. Би трябвало да наема някой да ми го свърши, но просто не мога. Не разбираш ли? Трябва да… — Примигах. Бях се раздрънкал. Ноиш-па отдавна беше престанал да слуша глупостите ми. Зачудих се какво ли си мисли.

Той ме гледаше много сериозно. Лойош кацна на рамото ми я стисна. Отпих от чая. Ноиш-па каза:

— А Коути?

— Не знам. Може би и тя се чувства по същия начин, и затова е намерила тези хора. Тя ме уби, знаеш ли?

Той се ококори. Обясних му:

— Така се запознахме. Беше наета да ме убие и го направи. Аз никога не съм убивал изт… човек. Тя — да. И сега се държи, все едно че… Както и да е.