Стивън Бруст - Текла

Чимов пробва няколко замаха.

— Не така — рече Пръчките. — Използвай пръстите и китката. Ако махаш така, просто ще се умориш много бързо. Няма бъдеще в това. Ето, гледай…

Оставих ги да си приказват. Тоя разговор ми беше познат, защото го бях слушал много пъти. Вече започваше да ми омръзва.

Навярно това, което всички ми говореха, започваше да влияе на мисленето ми. Нещо по-лошо — може би бяха прави.

Минах покрай Мелестав, кимнах му и се пльоснах в стола си. Някой ден ще трябва да ви опиша какво е да се пльоснеш в стола си, докато носиш рапира на кръста. Иска практика.

Много добре, Влад. Току-що забърка страхотна каша, влезе и уби онова копеле, и накара Херт да тича по опашката ти. Е, това е свършило. Да не го изкарваме по-лошо, отколкото е. Проблем като всеки друг проблем. Взимаш едно малко късче от него, решаваш го и минаваш на следващото. Затворих очи и вдишах дълбоко два пъти.

— Шефе — каза Мелестав. — Жена ти е тук.

Отворих очи.

— Да влезе.

Коути влезе като разгневен дзур и ме изгледа така, сякаш аз бях причината за гнева й. Роуца беше на рамото й. Тръшна вратата след себе си и седна срещу мен. Погледахме се дълго. Накрая тя каза:

— Говорил си с Шерил.

— Да.

— Е?

— И аз се радвам да те видя, Коути. Как мина денят ти?

— Престани, Влад.

Лойош помръдна неловко. Реших, че всъщност не е необходимо да слуша това, така че станах, отворих прозореца и ги пуснах с Роуца навън. „За малко, приятел“.

„Ясно, шефе“.

Оставих прозореца отворен и отново се обърнах към Коути.

— Е? — повтори тя.

Седнах и се отпуснах.

— Ядосана си.

— Леле, колко сме проницателни.

— Не бъди саркастична, Коути, нямам настроение за това.

— Не ме интересува за какво имаш настроение. Искам да знам защо си изпитал нужда да разпитваш Шерил.

— Продължавам да се опитвам да разбера какво точно се е случило с Франц и защо. Разговорът ми с Шерил беше част от това.

— Защо?

— Защо се опитвам да разбера за Франц ли? — Замълчах и помислих дали да й кажа, че искам да опазя живота й, но реших, че ще е едновременно нечестно и безполезно. Така че казах: — Отчасти защото казах, че ще го направя, предполагам.

— Според нея през цялото време си се подигравал с всичко, в което вярваме.

— Според нея може би е така.

— Защо беше необходимо?

Поклатих глава.

— Какво трябваше да означава този жест? — каза тя, натъртвайки на всяка дума.

— Означава отрицание.

— Искам да знам какво правиш.

Станах и направих половин крачка към нея, после си седнах отново.

— Не. Няма да ти кажа какво правя.

— Няма да ми кажеш?!

— Точно така. Ти не намери за нужно да ми кажеш, когато се забърка с тези хора, и не сметна за нужно да ми кажеш какво правеше вчера; и аз не смятам за нужно да ти давам отчет за действията си.

— Като че ли правиш всичко, за да навредиш на движението ни. Ако е това, трябва да…

— Не. Всичко, което бих могъл да направя, за да навредя на движението ви, щеше да е много по-просто и щеше отдавна да е приключило, без никакво място за съмнение. Правя нещо друго. В него ти не си с мен, защото каза, че не си. Опитвам се да разследвам сам убийството на Франц, а ти направи всичко, за да ми попречиш, освен може би да ми забиеш нож, а може би това ще е следващото. Нямаш никакво право да го правиш и след това да се опитваш да ме разпитваш като Имперския прокурор. Няма да го търпя.

Тя ме изгледа с яд.

— Страшна реч! И страшно тъпа!

— Коути, изразих становището си ясно. Не съм длъжен и няма да търпя повече това.

— Ако ще си пъхаш носа в…

— Напусни кабинета ми.

Очите й се разшириха. След което се присвиха. Ноздрите й потрепнаха. Тя постоя вкаменена за миг, после се обърна и излезе. Не затръшна вратата.

Поседях разтреперан, докато Лойош се върна. Роуца не беше с него. Реших, че сигурно е с Коути. Останах доволен, защото щеше да й трябва някой.

След като пуснах Лойош, излязох от кантората и оставих краката ми да ме поведат накъдето те решат, стига да не е в източняшкия район. Изпитах идиотското желание да потърся оракула, с когото бях говорил преди две недели, и да го убия; и досега не знам защо исках да го направя. Дори се наложи да се разубеждавам.

Не забелязвах накъде вървя. Не обръщах внимание на посоката, нито на хората наоколо ми, нито на нищо. Двама джерегски катили ме видяха, направиха две стъпки към мен, после се отдалечиха. Чак много по-късно осъзнах, че бяха охранители на един стар мой противник и може би им се беше дощяло да уредят нещо с мен. Предполагам, че са се отказали. Междувременно Маготрепача беше в лявата ми ръка и докато вървях, си го въртях, от време на време го шибвах по стената на поредната сграда и гледах как мазилката се лющи и рони, или просто го размахвах настървено, надявайки се някой да мине край мен. Не знам колко време изтече така, а Лойош така и не попитах, но мисля, че съм вървял повече от час.