Стивън Бруст - Текла

Поклатих глава и отговорих заобиколно:

— При драгарите е различно. Проституцията при тях не се смята за нещо срамно.

Изгледа ме, но не можах да разбера дали погледът й показва неверие, или презрение. Дадох си сметка, че ако това продължи, ще започна да оспорвам и драгарската гледна точка, а нещата, които вече оспорвах, и без това ми ставаха много.

Окашлях се.

— Кога се махнаха сводниците?

— Гоним ги постепенно от няколко години. В този квартал не сме виждали сводници от няколко месеца.

— Аха.

— Това вече го каза.

— Нещата започват да се връзват.

— Смяташ, че затова беше убит Франц?

— Всички сводници са давали известна част от прихода си на Херт. Така стават тия работи.

— Разбирам.

— Франц беше ли замесен в разтурването на бандите?

— Той беше замесен във всичко.

— Но беше ли специално замесен в това?

— Беше замесен във всичко.

— Ясно.

Отпих още клава. Чашата вече беше изстинала, но и клавата беше студена. Тъпи източняци. Келнерът дойде, смени чашата и я напълни.

Казах:

— Херт ще се опита отново да включи сводници в бизнеса.

— Мислиш ли?

— Да. Ще реши, че ви е предупредил, за да си опичате ума.

— Пак ще ги изгоним. Те са агенти на потисничеството.

— Агенти на потисничеството?

— Да.

— Добре. Ако ги изгоните пак, ще стане още по-гаден.

Забелязах, че нещо трепна в очите й, но гласът й не се промени.

— Ще се бием с него. — Предполагам, че е видяла нещо във физиономията ми в този момент, защото отново започна да ме гледа сърдито. — Какво, мислиш, че не можем да се бием ли? Как според теб разтурихме тези банди, преди всичко? С учтиви разговори? Да не мислиш, че просто ни отстъпиха? Водачите им имаха власт и живееха добре. Не го приеха просто така. Можем да се бием. И когато се бием, печелим. Както казва Кели, това е, защото истинските бойци са на наша страна.

Съвсем в стила на Кели. Помълчах малко, след което попитах:

— И няма да премислите дали да не оставите сводниците на мира.

— Ти как мислиш?

— Мда. А с парцалчетата какво стана?

— С кое?

— Момичетата, които работеха за сводниците.

— Не знам. Аз влязох в движението, но това беше отдавна, когато нещата едва започваха. За останалите не знам.

— Те нямат ли също право да живеят?

— Всички имаме право да живеем. Имаме право да живеем, без да се налага да продаваме телата си.

Погледнах я. Когато говорих с Пареш, бях успял да доловя някак покрай наизустените му отговори нещо от личността, криеща се отдолу. С Шерил не можах. Беше отчайващо.

— Добре — казах. — Аз разбрах каквото исках, а ти имаш малко информация, която можеш да предадеш на Кели.

Тя кимна.

— Благодаря за клавата.

Платих и се върнахме на ъгъла. Пареш беше там, спореше високо с някакъв нисък източняк за нещо неразбираемо за мен. Лойош долетя на рамото ми.

„Нещо научихме ли, шефе?“

„Да. А ти?“

„Нищо, което да ме интересува“.

Пареш ми кимна. Отвърнах му. Шерил ми се усмихна и зае мястото си на пресечката. Направо заби стъпала на поста си, сякаш напук.

Само за да блесна, се телепортирах до кантората. Какво там значи някакво си гадене пред това да блеснеш? Хе! Влад Вещера.

Пообиколих малко около кантората, докато стомахът ми се успокои, и влязох. Докато вървях по коридора към стълбището, чух Пръчките да говори в една от дневните. Надникнах. Седеше на един диван до Чимов, младок, когото бях наел по време на една джерегска война преди известно време. Чимов държеше една от тоягите на Пръчките. Беше дълга около две стъпки и дебела два — два и половина сантиметра. Пръчките държеше другата и разправяше:

— Тия са от хикори. От дъб също става. Всъщност с каквото си свикнал.

— Добре — рече Чимов, — но не виждам какво му е по-различното от един лепип.

— Ако го държиш така, не е. Виж сега. Видя ли? Държиш тука, на около една трета от задния край. Различно е с различни тояги, зависи от дължината и тежестта, но трябва да хванеш баланса добре. Тука. Палецът и показалецът ти са като панта и ако го нацелиш в корема или някъде на меко, използваш опакото на ръката, да отскочи. Ей тъй. — Показа и тоягата отскочи от въздуха, доколкото можах да видя.

Чимов поклати глава.

— Да отскочи? И защо да отскача? Не можеш ли да й вложиш повече сила, ако я хванеш здраво?

— Много ясно. И ако искам да му счупя колената или главата, точно туй ще направя. Но повечето пъти се опитвам само да му набия нещо в ума. Затова я пусна да подскача по главата му десет-петнайсет пъти, поразмажа му малко лицето, изпердаша го веднъж-дваж в ребрата и той почва да разбира неща, които може би не е схващал преди. Работата е да му докажеш колко си твърд, да го убедиш, че иска да прави това, за което му плащаш да прави.