Стивън Бруст - Текла

— Може и така да изглежда…

— Добре, добре. Така доникъде няма да стигнем.

Тя сви рамене и усмивката вече беше изчезнала. От друга страна, не изглеждаше ядосана, така че си струваше да се продължи. Рекох:

— Какво вършеше той, в частност, че да застраши един джерег, който се мъчи да печели пари, в частност?

Тя помълча известно време и накрая отвърна:

— Не знам. Продаваше вестници, също като мен, и говореше на събрания, също като мен, и даваше уроци по четене, по революция, също като мен.

— Чакай. И ти ли даваш уроци?

— Всички го правим.

— Разбирам. Добре.

— Предполагам, че е било защото го правеше повече. Беше неуморим, ентусиаст, и всички откликваха на това — както самите ние, така и хората, с които се срещахме. Когато обикаляхме из кварталите, той винаги запомняше хората по-добре от всички, а и те винаги го запомняха. Когато говореше, беше по-добър от останалите. Когато даваше уроци по четене, влагаше цялата си страст, все едно че е жизненоважно за него, и всички се научаваха да четат. Всеки път, когато някоя група, в която бях и аз, вършеше нещо, той винаги беше там и всеки път, когато някоя група, в която не бях аз, вършеше нещо, той винаги беше и там. Разбираш ли какво искам да кажа?

Кимнах и си замълчах. Сервитьорът дойде и ни наля още клава. Добавих сметана и мед и вдигнах чашата със салфетката този път. Чаша. Защо не паница? Тъпи източняци, нищо не могат да правят като хората.

Попитах:

— Знаеш ли някои от джерегите, които действат тук?

Тя поклати глава.

— Знам, че има такива, но не бих ги познала. Тук има много драгари и много от тях са джереги, но не бих могла да ти кажа „ей тоя работи за организацията ви“, или нещо такова.

— Знаеш ли що за бизнес въртят?

— Не бих могла да кажа.

— Места за комар има ли?

— А? О, разбира се. Но ги държат източняци.

— Не. Не ги държат те.

— Откъде знаеш?

— Познавам Херт.

— О!

— Проститутки има ли?

— Да.

— Бардаци?

— Да.

— Сводници?

Изведнъж физиономията й стана сякаш малко самодоволна.

— Вече не.

— Аха.

— Какво?

— Какво е станало с тях?

— Разгонихме ги. Те са най-гадните…

— Знам ги сводниците. Как ги изгонихте?

— Повечето сутеньорчета тук всъщност бяха хлапета.

— Да. Старите държат бардаци.

— Бяха от бандите.

— Банди ли?

— Да. В този район всъщност за хлапетата няма много неща за правене, тъй че…

— Колко големи хлапета?

— Ами, между единайсет и шестнайсет.

— Ясно.

— Тъй че си правят банди, просто така, за да правят нещо. Обикалят, правят погроми, трошат магазини, такива работи. Вашите стражи феникс изобщо не ги интересува какво правят, стига да е в границите на района.

— Стражите Феникс не са мои.

— Все едно. Тук е имало банди още преди да се родя. Много от тях почват да сводничат, защото това е единственият начин да направят пари, когато им трябват пари да започнат нещо. Също така тероризират много от дюкянджиите да им дават пари, крадат по малко, но няма много за крадене, което да може да се продаде след това.

Изведнъж се сетих за Ноиш-па. Но не, едва ли щяха да посегнат на един вещер.

— Ясно. Значи някои от тях сводничат.

— Да.

— Как се отървахте от тях?

— Кели казва, че повечето хлапета са в бандите, защото нямат никаква надежда, че нещата могат да станат по-добри за тях. Казва, че единствената надежда за тях е революцията, тъй че…

— Добре — прекъснах я. — Как все пак се отървахте от тях?

— Разбихме повечето банди.

— Как?

— Първо, научихме ги да четат. Научи ли се веднъж човек да чете, е по-трудно да си остане невежа. А когато разбраха, че говорим сериозно за премахване на деспотизма, мнозина се присъединиха към нас.

— Просто ей така?

Тя за пръв път ме изгледа сърдито.

— Десет години ни трябваха, за да го постигнем, а ни чака още дълъг път. Десет години. Не беше „просто ей така“. А и не всички от тях останаха в движението. Но засега поне повечето банди ги няма и не са се появили отново.

— И след като бандите се разпаднаха, сводниците се разкараха?

— Опираха се на бандите.

— Всичко съвпада.

— Защо?

— Сводниците са работили за Херт.

— Откъде знаеш?

— Познавам Херт.

— О!

— От десет години ли си вътре?

Тя кимна.

— А как влезе в…

Тя поклати глава. Отпивахме мълчаливо. После тя въздъхна и каза:

— Включих се, докато се чудех какво да правя, след като сводникът ми се разкара от квартала.

— О.

— Можеш ли да кажеш, че съм била курва? — Гледаше ме твърдо и се стараеше гласът й да звучи грубо и улично.