Стивън Бруст - Текла

Отвърна ми с половин уста, че имал, макар че физиономията му намекваше, че обикновено не се мърси с присъствието на източняк.

— Аз съм Влад — казах. — Кажи на Баджинок, че съм тук.

Той кимна и извика един слуга да отнесе съобщението. Забелязах къде трябва да е задната стая и влязох. Беше празна. Останах доволен, че е с истинска врата. Затворих и седнах, с гръб към вратата (Лойош наблюдаваше), на една от пейките до маса, по-къс вариант на онези в главния салон. Зачудих се колко ли хора ще доведе Баджинок. Ако се окажеха повече от един, нямаше да стане. Но пък можеше да не доведе нито един. Реших, че шансовете ми са добри.

След малко вратата се отвори и Баджинок влезе с друг джерег, когото не бях виждал. Станах, преди да са успели да седнат.

— Добро утро — поздравих. — Надявам се, че не съм ви притеснил.

Баджинок се навъси леко и попита рязко:

— К’во?

— Кратко и ясно. Харесва ми. — Лойош изсъска, което той може би прие за съгласие.

— Какво искаш?

— Помислих си, че бихме могли да продължим дискусията си.

Джерегът, дошъл с Баджинок, разкърши рамене и се почеса по корема. Баджинок отри ръце в наметалото си. Аз проверих токата на наметалото си с една ръка и забърсах косата си с другата. За тях не знаех, но всички мои оръжия бяха готови.

— Ако имаш нещо за казване, казвай — рече той.

— Искам да знам защо Херт е пожелал смъртта на онзи източняк.

— Лягай мъртъв, мустак — каза Баджинок.

Махнах с дясната ръка все едно, че се канех да кажа нещо важно. Предполагам, че в известен смисъл си беше така. Жестът произведе кама, която се заби точно под брадичката на непознатия и в главата му. Той се преви, залитна към мен и се свлече на пода. Докато падаше, бях извадил от наметалото си друга кама и държах върха й точно пред лявото око на Баджинок.

— В мига, в който в тази стая се появи някой, или отвори вратата, или дори ми се стори, че си в псионичен контакт с някого, ще те убия — казах му кротко.

— Добре — съгласи се той.

— Смятах, че може би ще искаш да ми разкажеш някои неща за Херт и защо е пожелал източнякът да бъде убит.

Без да движи главата си, той хвърли поглед към трупа. После отново го вдигна към върха на камата.

— Знаеш ли, бих могъл.

— Хубаво — отвърнах весело.

— Нещо против да седна?

— Не. Давай.

Седна, аз пък се преместих зад него и опрях острието в тила му.

— Това ще те убие, знаеш ли? — изсумтя той.

— Всички все ще умрем някога. А ние, източняците, бездруго не живеем дълго. Разбира се, това е сериозно основание човек да не бърза, предполагам. Което ни връща на въпроса за Франц, — Усилих натиска в тила му. Усетих, че трепна. Останах нащрек срещу всеки евентуален опит да се телепортира. С повече бързина, можех да го убия преди да е духнал.

— Да. Франц — каза той. — Беше член на някаква група…

— Това го знам.

— Добре. Тогава нямам много за разправяяе.

Отново притиснах острието във врата му.

— Опитай. Специално него ли ти казаха да убиеш, или просто някой член на групата?

— Дадоха ми името му.

— Имате ли данни какво правят тези хора?

— Херт има.

— Това го знам, идиот. Питам ти ли си тоя, дето ги следи?

— Не.

— Кой е?

— Казва се Нат.

— Къде мога да го намеря?

— Ще ме убиеш ли?

— Не, ако продължиш да говориш.

— Живее над една килимарска улица на запад, малко на север от източняшкия район. Улица „Сенчесто дърво“, номер четири.

— Добре — казах. — Смяташ ли да кажеш на Херт за този разговор?

— Да.

— Ще трябва да му разкажеш какво си ми казал.

— Така той проявява разбиране.

— В такъв случай ми трябва добра причина да те оставя жив.

— Каза, че ще ме оставиш.

— Да, това е добра причина. Трябва ми друга.

— Ти си труп, нали знаеш.

— Знам.

— Един безчестен мъртвец.

— Просто съм в лошо настроение. Обикновено съм честен мъртвец. Питай когото щеш.

— Окей. Ще си държа устата затворена за един час.

— Ти би ли си спазил думата за някой, който те е излъгал?

Той поразмисли малко и каза:

— Да.

— Херт трябва да е много разбран човек.

— Да. Освен когато убиват хората му. Това изобщо не го разбира.

— Добре — казах. — Можеш да си ходиш.

Стана без повече думи и излезе. Прибрах камата, оставих другата в трупа и излязох в главния салон. Гостилничарят изобщо не ме погледна. Излязох на улицата и поех към кантората си. Усещах напрежението на Лойош, докато се мъчеше да надникне на всеки завой и във всяка задна уличка, край която минавахме.