Стивън Бруст - Текла

Само помислете за минутка. Току-що сте си създали враг, който разполага с ресурси да ви следи по петите накъдето и да тръгнете, и толкова сте го накарали да побеснее, че е готов да ви убие. И какво правите? Кръстосвате града без никаква защита цял час, излагайки се колкото може повече на показ.

Това не може да се нарече интелигентно.

Лойош успя да нададе само един вик: „Шефее!“ Колкото до мен, все едно да излезеш от сън и да се видиш обкръжен от вражески лица. При това няколко. Видях един магьоснически жезъл. Отнякъде в мен доехтя глас, който прозвуча нелепо спокоен: „Вече си мъртъв, Влад“. Не знам какво отключи това, но ми даде възможност да мисля съвсем ясно. Все едно че разполагах само с един миг, за да направя нещо, но този миг се проточи безкрайно. През ума ми преминаха възможности и си отидоха. Маготрепач сигурно щеше да прекърши преградите срещу телепортиране, които трябваше да са ми вдигнали, но нямаше начин да се телепортирам, преди да са ме спипали. Сигурно щях да успея да сваля няколко от тях, което е добре за един дзурски герой, ако иска да го запомнят, но точно тогава ми се стори напразно. От друга страна, никой не изпраща осем или девет души, ако иска да убие някого; може би имаха нещо друго наум. Нямаше как да го отгатна обаче. Вложих цялата си сила, която можах да изтръгна, в командата: „Лойош. Изчезвай!“

Усетих как литва от рамото ми и изпитах глупава радост. Нещо ме защипа в тила и усетих земята на бузата си.

Първото, което чух, малко преди да отворя очи, беше:

— Ще забележиш, че все още си жив.

Тогава вече ги отворих и разбрах, че гледам Баджинок. Още преди да съм осъзнал нещо повече, си отбелязах наум колко съвършена реплика беше успял да каже. Това, което всъщност ме порази, беше, предполагам, разчетът във времето. Имам предвид, точно докато се връщах в съзнание, още преди да съм забелязал веригите, които ме стягаха на твърдия железен стол, или усещането, че съм заплетен в мрежа от магии. Всъщност още преди да съм забелязал, че съм гол. Столът беше студен.

Изгледах го. Изпитвах необходимостта да му кажа нещо, но все още не можех да съобразя какво. Той обаче изчака. Просто вродена учтивост, предполагам. Помещението беше добре осветено и не много малко — около дванайсет разкрача във всяка посока, доколкото можах да преценя (не се извърнах да огледам). Зад Баджинок имаше петима биячи и ако се съдеше по погледите им — бяха сложили ръце върху дръжките на най-различни сечива, — ме взимаха на сериозно. Почувствах се поласкан. В ъгъла на стаята бяха струпани дрехите ми и разните ми принадлежности. Казах:

— След като си се постарал да ми сдиплиш дрехите, ще бъдеш ли така добър да пратиш да ги почистят? Ще си платя за което, разбира се.

Той се усмихна и кимна. В тая работа и двамата щяхме да сме хладни професионалисти. Богове! Изгледах го. Дадох ся сметка, че ми се иска, едва ли не отчаяно, да скъсам веригите, да стана и да го убия. Да го удуша. Видения изпълниха мозъка ми — как биячите му ме ръгат с мечовете и заклинанията си, които отскачат от мен или падат безвредно наоколо, докато изтръгвам живота му. Преборих се действията ми да не се поддадат на желанието и то да не се изпише на лицето ми. Съжалих, че Лойош не е с мен, и в същото време се радвах, че не е тук. Високо мнение имам за собствената си двойственост.

Той седна срещу мен, кръстоса крака и се отпусна. Можеше да е заел тази поза и преди да се върна в съзнание, но изглежда си падаше по драматичните жестове също като мен.

— Жив си — каза той, — защото ни трябват няколко отговора.

— Питай направо — отвърнах. — В момента се чувствам ужасно отзивчив.

Той кимна.

— Ако ти кажа, че ще те оставим жив, ако ни дадеш отговорите, едва ли би ми повярвал. Освен това не обичам да лъжа. Тъй че вместо това ще ти кажа, съвсем искрено, че ако не ни дадеш отговорите, ужасно ще съжалиш, че не си умрял. Разбираш ме, нали?

Кимнах, защото устата ми изведнъж пресъхна. Прилоша ми. Дадох си сметка за всички магии в помещението; магии, които вероятно щяха да предотвратят всяка магия, която можех да опитам. Все още разполагах с връзката си към Глобуса, разбира се (тя ми показа, че съм бил в безсъзнание около десет минути), но се съмнявах, че ще мога да направя нещо с нея. Все пак…

— Каква е връзката ти с тази група източняци? — попита той.

Примигах. Не знаеше ли? Сигурно можех да използвам това. Може би ако успеех да го забавя, щях да мога да пробвам с вещерство. Прилагал съм го преди в ситуации, когато е изглеждало невъзможно. Отвърнах: