Стивън Бруст - Орка

— Добре. Днеска ще огледам. След като толкова свикна да посещаваш Градския съвет, можеш ли да…

— Да разбера кой е собственикът? Разбира се.

— Но само името му и адресът.

— Ясно. Трябваше да сготвя малко зеленчуци с това.

— Нямаше да ми остане място за тях.

— Вярно. Не ядеш много, нали?

— Старая се да поддържам стройна, момичешка фигурка.

— Аха, това било значи.

Привършихме и тъй като на мен се падаше опасната работа, оставих на него да почисти. Не че имаше кой знае какво за чистене, след като Лойош, Роуца и Бъди бяха омели остатъците в чиниите.

— Е, добре. „По пътя си да тръгваме отново и нека вятърът изплаче повестта ни“.

— Вилсни?

— Клибур. — Тръгнах към вратата.

— Не разбирам как го правиш това, Кийра.

— Ти ли? Ти си тоя, който е пълен с цитати. Аз само те имитирам.

— Не, не това — телепортирането след ядене. Просто не разбирам как се справяш.

Справих се чудесно. Озовах се първо в дома си, в Адриланка, за да си взема някои инструменти, а после на същото място за телепорт, което бях използвала преди, едно от много малкото, които ми бяха добре познати в Северен пристан. След това тръгнах да търся банката. Оказа се лесно с упътванията, които ми бяха дали. Никога не бях влизала с взлом в банка, във всеки случай — не и посред бял ден. Фактът, че банката беше закрита, отнемаше малко от удоволствието.

И наистина беше закрита — на входа беше окачена голяма табела, гласяща: „Затворена окончателно“, заедно със символа с водата и затворената шепа за тези, които не могат да четат. Всички прозорци бяха заковани с големи дъски, а на вратите имаше решетки. Обиколих веднъж. Сградата изглеждаше привлекателна — два етажа с шест колони отпред, много изкусно изваяни. Нямаше задни улички — чист терен наоколо, превърнал се след затварянето й в импровизиран пазар. Откритият терен несъмнено трябваше да осигури добра гледка за охраната.

От друга страна, след като вече беше затворена, като че ли нямаше сериозна охрана — дежурни пазачи със сигурност нямаше, а и само най-основни и лесно преодолими алармени заклинания, доказващи, че вътре не са останали пари. Всеки в този момент можеше да проникне в банката и всеки щеше да го направи точно като мен — което показваше, че никой не е мислил, че вътре ще се намери нещо, заслужаващо интерес. Свих рамене. Скоро щях да разбера.

Едно от устройствата, които си бях взела от къщи, беше с форма на тръбичка, побираща се в дланта ми. Стиснах я и се облегнах на стената. Опрях тръбичката и след няколко секунди виждах съвсем ясно вътрешността на сградата, а след още няколко секунди виждах достатъчно добре, за да мога да се телепортирам, което и направих.

Вътре бяха поставили малко заклинанийце за засичане на магия, тъй че го изключих, преди да си направя светлина, и започнах да оглеждам.

Всъщност няма смисъл да описвам всичко подробно. Сградата беше голяма и беше пусто, с многобройни малки кабинети, две зали и мазе; прегледах навсякъде и ми отне около четири часа и половина. Накрая имах цял чувал, пълен с хартии. Добрата новина, или лошата новина, беше, че намерих цял огромен кош, пълен с хартиени отпадъци, които така и не бяха стигнали до пещта — добра новина, защото означаваше, че материал има в изобилие, лоша — защото ако имаше нещо важно, щеше отдавна да е унищожено. Но пък не аз щях да преглеждам всичко това.

Постарах се да ги подредя донякъде в случай, че Влад поиска да знае кое къде точно е намерено. Знаех, че повечето хартии най-вероятно ще се окажат безполезни, но Влад щеше да се зарови да огледа всичко, така че ги събрах всичките. Щом приключих, се телепортирах направо зад къщата. Бъди, който се оказа навън, се стресна и се разлая, но щом ме видя, се успокои.

— Ей — казах му. — Спокойно. Донесох стоката.

Влад се появи на вратата, сигурно заради лая на Бъди, и ми я задържа отворена.

— Е?

Вдигнах пълния с хартии чувал.

— Забавлявай се.

— Проблеми?

— Не. Как е момчето?

— Почна отново да говори за ножове, без никой да го подканва. Не мога да реша добре ли е това, или зле. Сигурно и двете. И спи ужасно много.

Седнах. Момчето беше заспало. Хвдф’рджаанцъ седеше до него и тихо му пееше нещо като приспивна песен. Влад взе хартиите. Като че ли се изненада от тежестта на чувала и подсвирна одобрително.

— Ти какво разбра? — попитах.

— Банкерът е бил — или е — лейди Вонит, от дома Орка естествено. Притежавала е банката изцяло, според документа в Съвета, ако може да се разчита на него. Освен това е „надзорник“ — каквото и да означава това — на други три банки, една от които е фалирала, а други две все още са ликвидни, но и двете са приложили „право на откупка“. Отново — каквото и да означава това. Живее недалече от Индра. — Даде ми адреса.