Стивън Бруст - Дракон

„Трябва да му кажеш никога да не използва властта си в служба на злото“.

„Непременно“.

Хрумна ми също така, че след като общо взето вече работех за него, ще ми е трудно да откажа да се опитам да се добера до информацията, която търсеше. Можех, разбира се, да извадя късмет и никой да не открадне някое от оръжията. Но нещо ме караше да се съмнявам.

Фентор се поклони сърдечно на двама ни и напусна. Попитах:

— Мороулан, какво премълчаваш?

— Много неща.

— В частност. Оставам с чувството, че общо взето не те тревожи много дали някой си ще свие някое си случайно моргантско оръжие.

— Можеш да се довериш на чувствата си — струва ми се, че са благонадеждни.

— Много благодаря.

Домакинът ми рязко се изправи и каза:

— Ела с мен, Влад. Ще те разведа из замъка и ще те запозная с някои хора.

— Нямам търпение.

Станах от стола и го последвах.

Знаете ли как мирише бойно поле? Ако да, имате съчувствието ми. Ако не, така и няма да го научите, защото нямам намерение да се спирам на това. Ще кажа само, че хората не миришат толкова хубаво отвътре.

Прекрачихме купчините пръст (не мога да си изкривя устата и да ги нарека „насип“), за чието вдигане бяхме похабили толкова време и пот, и тръгнахме със стабилни крачки напред; нито много бързо, нито прекалено бавно. Не, като си го помисля сега, беше си прекалено бързо. И едно бавно пълзене щеше да е прекалено бързо.

Наместих лентата на униформата си, единствения белег на чия страна съм, след като си бях загубил някъде хубавото си кепенце по време на последните две атаки. Около половината от ротата ми си бяха загубили хубавите кепенца, както и много от враговете. Но всички имаха ленти, показващи кой на чия страна е, като лентите на отборите по сандбол. Никога не съм играл сандбол. Виждал съм дракони да играят сандбол в Западния парк, редом с текли, макар и никога в една и съща игра, да не говорим за един и същи отбор. Обяснете си го както искате.

„Помислял ли си да излетиш нависоко във въздуха и да се разкараш от това?“, попитах за пети път познайника си.

„Помислял съм“, отговори ми той за четвърти път (първия път изобщо не ми отговори, тъй че се наложи да повторя въпроса; до този момент бяхме издържали само три атаки). И „Все пак, как се забъркахме в това?“ Вече бях престанал да броя колко пъти му задавах този въпрос: по-малко, отколкото го задавах на себе си.

Продължавахме напред.

Наистина, как се бяхме забъркали в това?

Наскоро попитах Сетра защо ни беше заповядала да задържим онази позиция, която от моя гледна точка не изглеждаше ужасно важна — освен за самия мен, разбира се, по лични причини, на които ще се спра по-късно. Тя ми обясни:

— По същата причина, заради която накарах фалангата копиеносци на Гътрин да атакува онази малка долчинка вляво от вас. Като задържахте онзи участък, вие застрашавахте цял фланг, а трябваше да задържа вражеските резерви. Докато застрашавахте онази позиция, врагът трябваше или да я подсилва, или да е готов да я подсили. По този начин можех да изчакам подходящия момент и да включа своите резерви, което и направих, когато…

— Добре, добре — прекъснах я. — Все едно.

Не бях поискал технически отговор. Искал бях да каже „Беше жизненоважна за цялата кампания“ или нещо такова. Искаше ми се да съм имал по-важна роля. Бяхме само една фигура на игралната дъска, точно толкова важна, колкото всички останали. Всички фигури искат да бъдат ако не играч, то поне фигурата, от която играчите са най-заинтересовани.

Това, че не съм играч, беше едно от нещата, които ме притесняваха. Предполагам, че съм бил само фигура, а не играч, когато трябваше да изпълня някоя заповед на началниците си в дома Джерег, но към този момент вече си имах своя територия и бях свикнал с това. Това бе част от проблема: в дома Джерег се падах ако не главнокомандващ, то поне полеви офицер с висок ранг. Докато тук бях, ами, много неща, предполагам, но и всичките да ги събереш в едно, нямаше да се получи много.

Но как все пак се бяхме набутали в тая каша? Не можеше да се обясни с кой знае какви принципи. В смисъл, човек съди за една война според това за кого е справедлива тя, стига да няма интерес от изхода й; ако си един от участниците, тогава трябва да си измислиш някакви морални принципи, които да те поставят на правата страна — това изобщо не е ново, всички го знаят. Но е толкова грубо и никой дори не прави усилие да го маскира. Става заради земя и заради власт, и кой накъде да разшири владенията си, без дори най-малката привидност за нещо друго.