Стивън Бруст - Дракон

Пристъпих към мъжа, защото ръстът на жената щеше да постави очите ми на височината на гърдите й, което ми се стори неуместно точно в този момент. Вложих в походката си малко небрежност, защото Господарите на дракони, като повечето диви животни, могат да надушват страха. Мъжът ме изгледа отгоре (очите ми бяха на височината на раменете му) и се постара да не поглежда към Лойош. Вероятно смяташе, че ще ми достави твърде много удоволствие, като видя как реагира на джерега на рамото ми, и беше прав. Казах:

— Търся барон Локран.

Господарят на дракони преглътна, стисна челюсти и рече:

— Вие кой сте?

Помислих дали да не превърна въпроса в тема за по-сложна дискусия, но не знаех какъв е протоколът, а не си падам по рисковете.

— Владимир Талтош от дома Джерег, по работа за лорд Мороулан е’Дриен. — Това трябваше да му затвори устата.

Така и стана.

— Горе по стълбите, право назад, последната врата вляво. Почукайте и влезте.

Маркирах поклон, като се въздържах от изкушението да го направя прекалено дълбок.

„От какво те е страх, шефе?“

„Лойош, ти си трай“.

Стъпалата се оказаха твърде високи и беше истинско предизвикателство да се катеря небрежно с погледите, както предполагах, на двамата дракони в гърба ми. Горе-долу се справях. Стъпките ми ехтяха, а стълбището продължаваше много дълго. Когато най-сетне стигнах горе, тръгнах назад по коридор, по-дълъг от сградата, приютяваща целия ми бизнес. Свършваше с голяма врата, която не ме интересуваше. Спрях се пред тази отляво, както ми бяха указали, почуках и влязох.

Локран се обърна. Явно беше зяпал през прозореца. Беше млад, със светли очи и с избелял белег над веждите — белегът явно имаше някаква сантиментална стойност за него, иначе отдавна щеше да го е заличил. Косата му беше тъмна, права и вчесана назад, почти по обичая в дома Джерег. Имаше пръстени по четирите пръста на всяка ръка и всички пръстени бяха със скъпоценни камъни. Стаята побираше четири обемисти стола и канапе, но не и бюро; над прозореца висеше сиво знаме. На отсрещната стена бяха подпрени три-четири черни кривака и тежък меч в черна ножница до тях. Щом влязох, очите му се присвиха за миг, после той каза:

— Влад Талтош?

Произнесе го правилно.

Поклоних се и казах:

— Локран?

Той кимна.

— Приближете се още малко.

Подчиних се.

Той махна небрежно към мен, все едно че забърсва насекомо, червата ми се усукаха и се озовах в двора на Черен замък, стъпил, доколкото можех да преценя, на голия въздух, който приличаше на твърда повърхност, дори на каменни плочи, но все едно че нищо не ме крепеше. Можеше да ме предупреди кучият му син.

Много мислене съм отделял на въпроса защо телепортите ми разстройват стомаха; защо като че ли въздействат така на всички източняци, но не и на драгари. Между телепортите често пъти съм решавал, че всичко е във въображението на източняка, но веднага след телепорт този отговор ми се е струвал незадоволителен. Обяснението, което изникна в ума ми, докато стоях пред замъка на Мороулан, обграден от стените му, кулите и стражите, е, че телепортите разстройват и драгарския стомах, но драгарите просто не искат да си го признаят; как може да не ти прилошее, когато вътрешностите ти заподскачат толкова силно, че буквално ги усещаш как пляскат вътре? Може ли да се обясни с естествения подбор? Не върви. Просто не мога да си представя, че природата е приела за нормално хората да отиват от едно място на друго, без да изминават промеждутъчния интервал.

Тези мисли, длъжен съм да обясня, са един от начините да си залисвам ума, докато оставя време на стомаха си да се успокои. Друг начин е да наблюдавам наблюдаващите ме от кулите стражи, макар че поне сега не изглеждаха особено изненадани. Добре де, това го очаквах. На една от кулите се вееше знаме, цялото сиво.

След малко рискувах да погледна надолу. Под мен имаше дървета, които приличаха на миниатюрни храстчета, а двата пътя и потокът бяха кафяви и синя линии съответно, срещаха се, кръстосваха се и продължаваха почти успоредно — образуваха нещо като шарка, която, ако се опитах, можех да се убедя, че е знак от някакво руническо писмо. Може би беше символ, който казваше на замъка: „Дръж се да не паднеш“. Тази мисъл ми подейства утешително.

Оправих наметалото си, прокарах пръсти през косата си и пристъпих към двете крила на портата на Черен замък. Щом приближих, те се разтвориха бавно, което може би трябваше да очаквам, защото се държаха по същия начин като последния път. Изругах под нос, но задържах усмивката на устните си и не обърках крачка — все пак ме наблюдаваха Господари на дракони.