Стивън Бруст - Дракон

— Ти от кои си?

— От първите.

— Знаех си го. Не очаквах да го признаеш обаче.

— Защо не?

Нямаше какво да отговоря на това.

— Продължавай. Кой е врагът?

— Далновиден си.

— Да де. Но личния ми лекар каза, че било лечимо.

„Иска да каже, че ти сече пипето, шефе“.

„Знам, Лойош“.

— Да — кимна Мороулан. — Убеден съм, че най-вероятно ще вляза в конфликт с някого заради притежанието на тези оръжия.

— Кой може да е той?

— Не знам. Има няколко възможности. Най-вероятната е… но все едно.

— Много полезно сведение.

— За това, което искам от теб, не е необходимо да го знаеш.

— Пусти късмет. Е, и какво искаш от мен?

— Искам да уредиш откраднатите оръжия да бъдат проследени.

— Някои от оръжията са откраднати?

— Все още не.

— Разбирам. Много ли си сигурен?

— Умерено.

— Защо?

— Това също не е важно. Ще ги пазя много грижливо, както и някои други. Този, който поиска да открадне едно или повече, ще трябва да наеме експертен крадец, а това означава джерег, а това означава…

— Че бих могъл да открия какво е станало. Разбирам.

„Шефе, това може да ти навлече големи неприятности“.

„Знам“.

Отпуснах се в стола и погледнах Мороулан. Той издържа погледа ми, без да мигне. След малко казах:

— Знаеш ли, Мороулан, в тези неща изобщо не ме бива. А и честно казано, дори да го открия, не вярвам, че ще мога да се насиля да ти го кажа. Работата си е джерегска, разбираш ли?

— Мисля, че да. — Намръщи се замислено. — От друга страна, ако разбирам добре как действате вие, в смисъл — джерег, този, който извърши обира, едва ли ще е нещо повече от инструмент, нает от някой друг, прав ли съм?

— Да — отвърнах, не особено доволен от посоката на разговора.

— Ами тогава, не би ли могъл да разбереш…

— Може би — признах.

— Какво ще струва?

— Пари. Много пари.

— Пари имам.

— Все пак трябва да помисля. Това би ме поставило в ситуация, за която не съм убеден, че ми харесва.

— Разбирам. Но все пак го обмисли. Мога да ти предложа…

— Не ми казвай. Предпочитам да не съм съблазнен. Ще ти кажа, като реша.

Събеседникът ми кимна и повече не настоя, което му донесе няколко червени точки.

— Има и друг въпрос.

Премълчах горчивата ирония и изчаках.

— Обстоятелствата около смъртта на Барит…

— Които не са моя работа.

— … наред с всичко останало ме накараха да осъзная колко уязвим е Черен замък.

— Моля?

— Обстоятелствата около…

— Това го чух. Просто не го разбрах. Как може един реещ се на половин миля над земята замък да бъде уязвим? Освен ако не падне, разбира се.

— Това едва ли е възможно.

— Радвам се да го чуя. Което ми напомня нещо. Защо тъпанчетата ми не пукат, когато се телепортирам тук горе?

Той ме погледна самодоволно, но не ми обясни.

— Очевидно в замъка може да проникне всеки, който може да телепортира и да се скрие от стражите.

— И не си взел никакви по-сериозни мерки?

— Мерки има, но не са достатъчни. Струва ми се, че би могъл да ми помогнеш, като ми кажеш с какво и къде да ги подобря.

Помислих малко и реших, че знам как точно да се справя с това.

— Да, това мога да го направя.

Помислих дали да не попитам за заплащането, но съобразих, че ще е по-изгодно да свърша работата си добре и да го оставя да прояви щедростта си.

Той се намръщи за миг и сякаш потъна в дълбок размисъл.

„Психическа връзка, шефе“.

„Знам, Лойош“.

„Ти си лъжец, шефе“.

„Е, добре“.

Някъде по това време в стаята влезе един Господар на дракони и се поклони на Мороулан. Беше нисък и доста набит за драгар, с къса светлокафява коса и светли очи; не ми направи впечатление на боец, но носеше меч, което говореше, че е на някаква служба.

Кой какво каза ли?

Мороулан:

— Фентор, това е баронет Владимир Талтош. Знам, че гориш от желание да работиш с източняци, но готов ли си да получаваш заповеди от един джерег?

Лойош: „Какво каза той?“

Аз:

— Кво?

Мороулан:

— Току-що наех лорд Талтош за консултант по сигурността. Това те поставя под негово подчинение, при определени обстоятелства.

Усетих как устата ми се отвори и затвори. Мороулан беше направил… какво? И кога точно го беше направил?

— Няма проблем, милорд — отвърна Фентор.

— Добре — каза Мороулан.

— Извинете — казах аз.

— Да?

— Ами, аз…

— Да?

— Все едно. За мен е удоволствие, Фентор.

— За мен също, милорд.

„Шефе, току-що те наеха“.

„Наеха? Да бе. По-скоро май ме мобилизираха“.