Ребека Брандуейн - Дива кръв

— И така, госпожице Уайлдър — изсмя се той и тихият му глас я накара да изтръпне от страх, но и от някакво непознато чувство, от което също я побиха тръпки. — Сега, госпожице Уайлдър, ще свършим заедно една работа.

По начало Слейд искаше просто да я напердаши, но сега гневът му постепенно се изпари, изместен от по-различно и по-силно чувство. Той пое дълбоко въздух и изведнъж видя Рейчъл със съвсем други очи.

Докато се боричкаха, косата й се беше измъкнала от кока и Слейд чак сега видя колко е дълга и гъста, същински водопад от мека, лъскава коприна. Стигаше и до коленете, обгръщаше я, обхващаше като позлатена рамка на портрет нахалното й, сърцевидно лице. В този миг наистина беше като портрет, неподвижна, онемяла, с широко отворени зелени очи, уплашена, със зачервени бузи и леко отворена влажна уста. Само гърдите й се повдигаха задъхано и му се струваше, че вижда как сърцето й тупти забързано под корсажа. Въпреки свежия утринен въздух, след боричкането лицето й блестеше от пот, кожата й излъчваше аромата на сапун и люляк, който напомни на Слейд за близката пролет. Изведнъж пред погледа му се появи, невикана, представата за Рейчъл, как тича боса през цъфтящите цветя и треви на прерията, а косата й се развява на вятъра, устните й се разтварят за усмивка.

Беше странно, но си помисли, че би желал да я види такава, дива и свободна като сърна, необременена от грижите на ежедневието. Хартланд изисква прекалено много от своите жени помисли си той. Тази земя беше убила Индия, а сега се усети потиснат при мисълта, че същата съдба може да споходи и Рейчъл, чието младо и жизнено тяло трепереше под неговото.

Той измърмори нещо, сигурно някоя псувня, помисли си Рейчъл, но не беше съвсем сигурна, защото го каза на френски и тя нищо не разбра. Видя само как по красивото му лице преминава сянка.

Беше като хипнотизирана от очите му, беше като малко животинче, което вижда как хищникът се готви за скок. Не можеше да откъсне погледа си от неговия. Никога през живота си не се беше озовавала толкова близо до мъж. Усещаше неговото дълго, мускулесто и кораво тяло върху своето и въпреки страха и унижението, че я е уловил и сега е толкова безпомощна пред него, трябваше да признае, че усещането не беше неприятно. Тялото й тръпнеше, защото неговото беше топло, много по-топло от нейното. Топлината струеше на талази от него, сякаш идваше от огнище, а това беше толкова мъжко.

Рейчъл си представи студената постеля, в която лежеше всяка нощ и изведнъж си помисли колко хубаво би било, ако можеше да я сподели с този мъж. Изчерви се, защото на една дама не биваше да й минават подобни мисли през главата. Въпреки всичко не можа да ги отпъди. Имаше чувството, че се дави в тъмносините води на неговите очи, беше сигурна, че ако сега се потопи в тях още веднъж, никога вече няма да е същата жена.

Сега Рейчъл видя неща, които не беше забелязала, прекалено заета с мисълта да му развали закуската. Може би снощи, или тази заран, той си беше обръснал брадата и беше оставил само черните мустаци, обрамчващи, плътни и меки, чувствени устни. Беше се изкъпал и миришеше на сапун и лавандула, а също и на сеното, върху което лежаха сега и двамата сред почти осезаемата тишина, нарушавана само от учестения им дъх, който се издигаше на облачета в студения утринен въздух и се сливаше над тях като устните на влюбени.

През процепите в тавана проникваше утринната светлина и ги обвиваше в кълбо от слънчеви лъчи и прах, а наоколо им цялата плевня още беше в сянка. Времето сякаш бе спряло и сякаш на този свят бяха само те двамата — един мъж и една жена. Въздухът беше наелектризиран и заредената атмосфера щеше сякаш всеки миг да експлодира и да даде простор на нещо първично, диво и опияняващо, нещо, което не можеше да бъде овладяно. При тази мисъл Рейчъл потрепера и единственото й желание беше да избяга и да се скрие, но Слейд още се колебаеше дали да я пусне.

Вместо това, за огромно учудване и на двамата, изведнъж я попита най-безцеремонно:

— Ще се омъжите ли за Окс Оксенбърг?

— Струва ми се, че това изобщо не ви засяга — отговори тя високомерно, веднага щом преодоля шока от подобен въпрос.

— Госпожице Уайлдър, след като сте поела грижата за моите племеннички и племенници, всичко, което правите ме засяга, — заяви той кратко — и аз не мога да предположа, че плановете ви за брак с този швед могат да включват изграждането на още една стая в неговия дом, която да приюти осем сирачета.

— Аз също не бих могла да си го представя, дори ако имах подобни намерения, само че ги нямам — отвърна тя. Просто не можеше да откъсне погледа си от неговия, а близостта му караше сърцето й лудо да бие.