Сандра Браун - Пламъци

— Но какъв ще е тоя живот?

— От вас зависи.

Тя подсмъркна сълзливо.

— Ти не разбираш. Кий и мама са единствените ми близки. Не искам да ги загубя. Ако мама умре, Кий ще се захване със своите работи и ще ме остави тук сама.

— И сама ще се оправите, госпожице Джейнълин.

— Не, няма.

— Защо приказвате така?

— Защото никога не съм имала собствен облик. Хората винаги са ме възприемали във връзка със семейството ми. Аз съм дъщерята на Кларк младши. По-малката сестра на Кларк и Кий. Момичето на Джоди. Въпреки че през последните две-три години аз върша по-голямата част от работата в „Такет Ойл“, всички смятат, че съм пионка в ръцете на майка си. Боя се, че не са съвсем далеч от истината. Тя винаги ме е командвала и аз съм я слушала, отчасти защото обикновено е права, но най-вече като че ли, защото ми липсва увереност и не смея да се опълча срещу нея и да заема различно становище. Никога не съм имала нищо против да й се подчинявам, но като си отиде, какво ще стане тогава? Коя ще бъда? И коя съм аз всъщност?

Той я отдалечи от себе си и внимателно я разтърси.

— Вие сте Джейнълин Такет, ето коя. И това стига. По-силна сте, отколкото предполагате. Когато дойде време да си стъпите сама на краката, ще се справите.

— Страх ме е, Буи.

— От какво?

— Да не се проваля. Да не би да не оправдая очакванията. — Тя се засмя, но тъжно. — Или по-скоро, че ще оправдая очакванията на всички и ще се сгромолясам с гръм и трясък, когато мама няма да е жива да ме води за ръчичка.

— Грешите — каза той и упорито поклати глава. — Натрупали сте достатъчно дълъг опит. Работниците са свикнали да изпълняват заповедите ви. Умът ви сече като бръснач. Винаги съм се мислел за що-годе акъллия. Е, знам някои тарикатлъци, но когато съм с вас, и това е самата истина, чувствам се тъп като галош.

— Не си тъп, Буи. Много си съобразителен даже. Никой друг не забеляза несъответствието в седми кладенец.

— Което излезе едно нищо.

— Не можехме да бъдем сигурни, преди да поставиш допълнителния измервател.

Беше го монтирал между кладенеца и записващото устройство. Отчетените данни съвпадаха. Пробив можеше да има навсякъде по трасето. За да го засече, трябваше да мести уреда, докато определи откъде изтича газ. Току-виж кара така до безкрайност. Беше проверил документите и наистина бе открил, че кладенецът е бил свързан с разширение за изгаряне, което обаче отдавна беше запушено. Чувстваше се като глупак, задето беше вдигнал толкова шум за някаква си дреболия.

Ръцете на Джейнълин още бяха на кръста му и в момента не беше в състояние да мисли за нищо друго. Накрая каза:

— Съжалявам за майка ви, госпожице Джейнълин, защото знам колко сте привързана към нея. Надявам се да доживее до дълбока старост, за да не скърбите, ако се спомине. Но с нея или без нея, вие сте си отделна личност. Не е нужно да бъдете ничия дъщеря, сестра или… или жена. И така сте си екстра. Бива ви за всичко и не позволявайте никой да ви втълпява обратното.

— Толкова добре ми става с теб, Буи — прошепна тя.

— О, напротив, за нищо не ставам.

— Не е вярно! Страхотен си! Толкова си добър с мен. Насърчаваш ме да се осланям на силните си качества, а не на слабите. Не ме разбирай погрешно. Знам недостатъците си. Цял живот съм била наясно с тях. Известно ми е, че съм интелигентна, но не особено. Не съм пробивна, плаха съм и ми липсва увереност. Не съм хубава. За разлика от братята си.

— Не сте хубава? — Буи беше тъй слисан, че не можеше да се начуди откога бе започнала да му се струва неземна красавица. — Ама, чакайте, вие сте най-хубавото нещо, което съм виждал, госпожице Джейнълин.

Объркана и смутена, тя сви глава в раменете си.

— Не е нужно да ми говориш така. Само заради онова, което изтърсих онзи ден.

Той се изкашля неловко.

— Можете да не се притеснявате, все едно нищо не сте ми казали.

— Наистина ли?

— Да, мем.

— О! — Лицето й се гърчеше от вълнение. Накрая вдигна очи към него. — Откъде-накъде?

Той пристъпи от крак на крак.

— Ами, щото знам, че не е било на сериозно, затова.

Тя навлажни устните си и рязко въздъхна.

— Всъщност, беше, Буи.

— Беше?

— Казах го най-чистосърдечно. И ако ти, ами, нали знаеш, ако искаш пак да ме целунеш, не бих имала нищо против.

Бученето в главата на Буи едва не заглуши трополенето на дъжда по покрива. Сърцето му заби толкова силно и бързо, че го заболя. Гърлото му се стегна, но той успя да промълви:

— Искам да ви целуна пак, госпожице Джейнълин. Искам, как да не искам.