Сандра Браун - Пламъци

Открай време не си падаше особено по котки.

Проблемът в момента обаче беше, че жената, която се бе излегнала до него, мъркаше като същинска котка. От гърлото, та чак до корема, цялата потръпваше от дълбоко задоволство. Имаше тесни, скосени очи и плавни, гъвкави движения. Не вървеше, а се прокрадваше на пръсти. Любовната й игра представляваше внимателно отработена програма — тя ту се протягаше, ту се търкаше в него като разгонена котка която достигна върха, започна да крещи и да дере раменете му.

Котките изглеждаха коварни и подли същества и според него не заслужаваха доверие. Винаги се чувстваше притеснен, щом трябваше да остави някоя зад гърба си.

— Как се представих? — Гласът й бе не по-малко зноен от нощта зад надиплените щори на прозореца.

— Нали не си ме чула да се оплаквам?

Другото, което Кий Такет мразеше, беше да прави оценки след акта. Ако изживяването е било приятно, приказките бяха излишни. Ако ли не, колкото по-малко се дрънкаше за това, толкова по-добре.

Тя взе шеговития му отговор за комплимент и изпълзя от широкото легло. Прекоси гола стаята до претрупаната си тоалетна масичка и запали цигара със скъпа запалка.

— Искаш ли една?

— Не, благодаря.

— Нещо за пиене?

— Ако ти е подръка. И може да стане набързо.

Вече отегчен се взираше в кристалния полилей насред тавана. Крещяща и очебийно грозна вещ. Изглеждаше прекалено голяма за спалнята, дори когато светлините зад стъклените капки мъждукаха едва доловимо.

Потресаващият розов килим бе не по-малко отблъскващ, а преносимото месингово барче беше претъпкано с натруфени кристални гарафи. Тя му наля чашка бърбън.

— Не е нужно да бързаш — подметна му с усмивка. — Мъжът ми го няма в града, а дъщеря ми ще спи при приятели.

— От какъв пол?

— От женски. За бога, та тя е само на шестнайсет години!

Не би било кавалерско от негова страна да й напомня, че тя самата бе получила славата на лесно достъпно момиче много преди тази възраст. Замълча си, беше му безразлично.

— Мисълта ми е, че можем да останем до сутринта. — подаде питието на Кий и приседна до него, отърквайки се с бедро.

Той се надигна от възглавницата с копринена калъфка и отпи от неразреденото уиски.

— Трябва да се прибирам. В града съм от… — погледна ръчния си часовник — от три часа и половина, а още не съм се веснал у дома.

— Ти каза, че не те очакват тази вечер.

— Да, ама обещах да се прибера в най-скоро време.

Тя нави един тъмен кичур от косата му около пръста си.

— Но не си предполагал, че още с влизането си в града ще налетиш на мен в „Палмата“, нали?

Той пресуши питието си и й подаде празната чаша.

— Странно защо я наричат „Палмата“. На триста мили околовръст няма кьораво палмово дърво. Често ли прескачаш там?

— Доста.

Кий също се ухили дяволито.

— Щом мъжлето ти изчезне от града?

— И щом скуката в тая теснотия почне да ме души. А Бог ми е свидетел, това се случва почти всеки ден. Обикновено си намирам интересна компания в „Палмата“.

Той хвърли поглед към пищните й гърди.

— Да, бас държа, че е така. Обзалагам се, че адски се забавляваш, като гледаш как мъжете в цялото заведение се възбуждат и натопорчват.

— Толкова добре ме познаваш. — Тя се изсмя дрезгаво и се наведе, за да докосне с влажните си устни неговите.

Той извърна глава.

— Въобще не те познавам.

— Ама, това не е вярно, Кий Такет. — Тя се отдръпна с нацупен вид. — Учили сме в едно училище.

— Учил съм с куп дечурлига. Което не значи, че сме били на нещо повече от „здрасти“.

— Но ти ме целуна.

— Лъжеш. — Загърбил кавалерството, добави: — Не исках да се редя на опашка, затова никога не съм те канил на среща.

Лукавите й очички се присвиха от злоба, която светкавично се стопи. Както бързо извади ноктите си, тъй мигновено ги прибра.

— Е, да, вярно е, че никога не сме излизали заедно — измърка тя. — Но една петъчна вечер, след победата над „Глейдуотър“, се зададохте наперено с отбора откъм футболното игрище. Аз и моите приятели, както и почти всички от Идън Пас, се наредихме отстрани да ви поздравим на път за съблекалните. — Ти — натърти тя и заби нокътя си в голите му гърди — беше най-готиният пич от всички пичове. Ти беше най-сладък, а фланелката ти — най-мръсна и, естествено, момичетата до едно смятаха, че си най-неотразим. Струва ми се, че и ти мислеше така.

Направи пауза, за да му даде възможност да отговори, но Кий я изгледа равнодушно. Спомняше си десетки такива петъчни вечери като тази, която тя току-що бе описала. Предигровата нервна треска и след победната екзалтация. Ослепителния блясък на светлините из стадиона. Отмерения ритъм на маршовата музика. Дъха на пресни пуканки. Агитката. Аплодиращите тълпи.