Сандра Браун - Пламъци

На ярката светлина от верандата лицето му изглеждаше восъчнобледо и изкривено. Долната му половина бе скрита от едва набола брада. Няколко непокорни кичура тъмна коса бяха залепнали за челото му от пот. Очите му се взираха през щорите изпод гъсти, тъмни вежди.

— Док? — Той вдигна юмрук и пак заблъска по вратата. — Ей, док, отвори! Оплесках целите ти стълби. — Избърса челото си с опакото на ръката и Лара мерна кръв.

Забравила всякаква предпазливост, изключи алармената система и дръпна резето. Щом вратата поддаде, той влетя с рамото напред и залитна бос в стаята.

— Доста се позабавихте — измърмори той. — Но ще ви бъде простено, ако ви се намира някоя бутилчица „Джак Даниъл“ — отиде направо до едно бяло емайлирано шкафче и посегна да отвори най-долното чекмедже.

— Там няма „Джак Даниъл“.

Гласът й го накара да се извърне рязко. Зяпна я ококорен. Лара също не сваляше очи от лицето му. От него лъхаше нещо първично, което едновременно я привличаше и отблъскваше, и макар че бе изтръпнала към миризмата на кръв, силно долавяше неговата.

Неволно понечи да се отдръпне, но не от страх. Реакцията й беше чисто женска и защитна. Но не мръдна от мястото си, изложена на невярващия му, неодобрителен взор.

— Коя сте вие, по дяволите? Къде е док? — Гледаше я мрачно начумерен и притискаше окървавения край на разкопчаната си риза към тялото.

— По-добре седнете. Ранен сте.

— Я не ме будалкайте, госпожичке. Къде е док?

— Сигурно спи в рибарската си колиба край езерото. Той се пенсионира и се премести там преди два-три месеца.

Измери я кръвнишки с очи. Накрая продума отвратен:

— Прекрасно. Направо супер. — Изруга под нос и зарови пръсти в косата си. После тръгна с олюляващи се стъпки към вратата и залитна към масата за прегледи.

Лара инстинктивно посегна да го хване. Той я отблъсна, но остана облегнат върху подложката. Каза, дишайки тежко, със сгърчено от болка лице:

— Може ли да получа малко уиски?

— Какво се е случило?

— Вас какво ви засяга?

— Аз не само обитавам къщата на д-р Патън. А поех и лекарската му практика.

Сапфирените му очи се стрелнаха към нейните.

— Ама вие докторка ли сте?

Тя кимна и показа кабинета с разперени ръце.

— Просто да пукнеш. — Опипа я с поглед. — Сигурно направо ги шашкате в болницата с тая маскировка — рече и вирна брадичка към дрехите й. — Така ли се носят вече докторките?

Беше облечена с дълга бяла риза над клина, който стигаше до коленете й. Въпреки че беше боса и краката й бяха разголени, тя си придаде авторитетен вид.

— Обикновено не съм в униформа след полунощ. Работното ми време изтече, но все пак имам право да практикувам медицина, така че по-добре забравете за облеклото ми и дайте да ви видя раната. Какво се е случило?

— Малка злополука.

Когато смъкна ризата от раменете му, забеляза, че коланът виси незатегнат и само половината от копчетата на дюкяна му са закопчани. Отмести окървавената му ръка от раната върху левия хълбок около нивото на кръста.

— Това е огнестрелна рана!

— Тц. Както вече казах, претърпях малка злополука. — Очевидно лъжеше, нещо, което бе свикнал да прави често и без угризения.

— Каква точно „злополука“?

— Паднах върху една вила. — Той махна с ръка към раната. — Само я почистете, плеснете й един лейкопласт и утре ще съм кукуряк.

Тя се изправи и, без да се усмихва, вирна глава срещу ухиленото му лице.

— Хайде стига глупости, ясно ли е? Знам какво значи рана от куршум — заяви. — Не мога да я обработя тук. Трябва да отидете в окръжната болница.

Извърна се с гръб, пристъпи към телефона и започна да набира номера.

— Ще гледам да облекча състоянието ви до пристигането на линейката. Моля ви, легнете. Щом свърша с разговора, ще се опитам да спра кръвотечението. Да, ало — рече тя в слушалката, когато отсреща се обадиха. — Тук е д-р Малори от Идън Пас. Имам спешен…

Ръката му се стрелна иззад гърба й и прекъсна връзката. Уплашена, тя го погледна през рамо.

— Няма да ходя в никаква скапана болница — тросна се. — Не ми е притрябвала линейка. Това е дребна работа. Съвсем дребна, ясно ли е? Само спрете кръвта и ме превържете. Просто като фасул. Да ви се намира малко уиски? — попита за трети път.

Лара упорито посегна отново към телефона. Преди да успее да избере всички цифри, той издърпа слушалката от ръката й и ядно я изтръгна от апарата, докато шнурът увисна в юмрука му.

Тя се обърна и се изправи срещу него, но за първи път, откакто бе отворила вратата, изпита страх. Дори в това източнотексаско градче наркоманията съществуваше като проблем. Скоро след настаняването си в клиниката тя бе инсталирала охранителна алармена система, за да предотврати кражбата на опиати, давани по лекарско предписание, и на наркотични болкоуспокояващи.