Сандра Браун - Пламъци

— Или няколко инча по-надолу и аз нямаше да мога да проникна никъде вече.

Лара го измери сдържано с очи.

— Какъв късмет.

Държеше се с професионална невъзмутимост, макар че всеки път, когато ръцете й го обгръщаха, докато намотаваше кръвта около раната му, бузата й почти се докосваше до широките му гърди. Тялото му беше стройно, загоряло, силно неокосмено. Превръзката разполовяваше стегнатия му, плосък корем. Беше работила и в други спешни кабинети на не една две големи болници, и преди бе кърпила съмнителни типове но никога досега не бе попадала на по-словоохотлив, забавен привлекателен екземпляр.

— Повярвайте, док. Надарен съм с дяволски късмет.

— О, вярвам ви. Имате вид на човек, който живее на ръба и се спасява на косъм. Кога за последен път са ви били инжекция против тетанус?

— Миналата година. — Тя го изгледа скептично. Той вдигна дясната си ръка в знак на клетва. — Бог ми е свидетел.

Спусна крака през ръба на масата за прегледи и се изправи, като се подпираше с едното бедро на нея, за да закопчее дънките си. Остави колана незатегнат.

— Какво ви дължа?

— Петдесет долара за посещението в извънработно време, петдесет за шевовете и превръзката, по дванайсет за инжекциите, плюс тази, която похабихте, и четирийсет за лекарството.

— Лекарство ли?

Тя извади две пластмасови шишенца от едно заключено шкафче и му ги подаде.

— Антибиотик и болкоуспокояващи таблетки. Щом премине действието на лидокаина, болката ще се върне.

Той измъкна щипка с банкноти от предния джоб на впитите си дънки.

— Чакайте сега, петдесет плюс петдесет, плюс двайсет и четири, плюс четирийсет, прави…

— Сто шейсет и четири.

Вдигна едната си вежда, очевидно развеселен от светкавичния й отговор.

— Точно така. Сто шейсет и четири. — Изброи необходимите банкноти и ги остави на масата. — Задръжте рестото — каза, когато даде пет долара на цяло, вместо четири по един.

Лара се изненада, че носи толкова пари със себе си. Дори след като й плати, разполагаше с цяла пачка едри банкноти.

— Благодаря. Изпийте две капсули от антибиотика тази вечер, после вземайте по четири на ден, докато свършат.

Прочете етикетите, отвори шишенцето с болкоуспокояващите таблетки и извади една. Метна я в гърлото си и преглътна на сухо.

— Щях да я прокарам по-добре с чашка уиски. — Гласът му се изви въпросително, с нотка на надежда.

Тя поклати глава:

— Вземайте по една на всеки четири часа. Две, само по абсолютна необходимост. С вода — подчерта, изпълнена със сериозни съмнения, че той ще спази указанията. — Утре следобед към четири и половина ще дойдете да ви сменя превръзката.

— Срещу още петдесет долара, предполагам.

— Не, то влиза в цената.

— Много съм ви задължен.

— Няма нужда. Веднага, щом си тръгнете, ще се обадя на шерифа Бакстър.

Той кръстоса ръце пред голите си гърди и я изгледа снизходително.

— За да го измъкнете от леглото по никое време? — поклати глава с израз на съжаление. — познавам стария аркадаш Елмо Бакстър, откакто се помня. С баща ми са били много гъсти. На млади години са преживели рамо до рамо петролната треска, разбирате ли? Викат, че все едно са били заедно на война. Мотаели се около сондажните ями, били като талисмани за нефтотърсачите и помагачите им. Изпълнявали разни поръчки — купували хамбургери, цигари, ракия на черно, каквото им поръчат. Сигурно двамата с баща ми са ги снабдявали и с други неща, за които старият Елмо би предпочел да не се сеща — подметна и намигна. — Добре де, обадете му се. Но само да дойде и адски ще се зарадва, че ме вижда. Ще ме потупа по гърба и ще рече я нещо като: „Затри се, бе човече“, или ще попита какви, по дяволите, ги върша напоследък. — Млъкна, за да прецени реакцията на Лара. — Студеният й втренчен поглед не го смути. — Елмо се скапва от бачкане, а му плащат колкото да не умре от глад. Ако го вдигнете в тоя късен час заради моето жалко произшествие, страшно ще се вкисне, а той и бездруго си е малко сприхав. Та когато наистина ви се наложи да го викате, ако някой побъркан наркоман нахълта, за да търси цяр за мъничките зелени чудовища, дето напират да изскочат от зъркелите му, шерифът бая ще си помисли, преди да ви се притече на помощ. — Освен това — добави той и сниши глас, — хората хич няма да ви харесат, ако разберат, че не ви бива да пазите тайна. Народецът в такъв малък град като Идън Пас страшно държи на поверителната информация.

— Боя се, че малцина знаят смисъла на въпросното понятие — опроверга го сухо тя. — И противно на вашите твърдения, за времето, откакто съм тук, вече успях да се убедя, че клюкарската мрежа има дълги пипала и действа безотказно. Тайните в този град бързо се разчуват. Но съвсем ясно и недвусмислено разбрах намека ви за шерифа Бакстър. Вие се опитвате да ми внушите, че той прилага закона според симпатиите си и че дори да му съобщя за раната ви, нищо няма да последва.