Сандра Браун - Пламъци

Затова възприе високомерен, хладен тон и попита:

— Искате ли да ви откарам?

Той стоеше ухилен до уши, като че пределно ясно разбираше опита й да скрие смущението си.

— Не, благодаря — отвърна самоуверено. — Пикапчето е с автоматични скорости. Ще се оправя с левия крак.

Тя кимна отривисто.

— Ако науча, че тази нощ е било извършено престъпление, ще трябва да уведомя шерифа Бакстър за произшествието.

Като се смееше и едновременно гърчеше лице от болка, той се качи в кабинката.

— Не се тревожете. Не възпрепятствате правосъдието. — Направи въображаем кръст пред сърцето си. — Да пукна, ако лъжа. — Двигателят забоботи. Той включи на задна скорост. — Чао, док!

— Внимавайте, господин…

— Такет — отвърна й през спуснатото стъкло. — Но ме наричайте Кий.

Всичко вътре в Лара застина. Сякаш сърцето й, което само преди няколко мига биеше до пръсване, бе спряло. Кръвта се отдръпна от главата й, зави й се свят. Сигурно бе пребледняла до смърт, но беше прекалено тъмно, за да я забележи, докато обръщаше пикапа в дъното на алеята. Натисна два пъти клаксона, махна й с крайчеца на пръстите си и колата се отдалечи с грохот в мрака.

Лара се пльосна върху студения цимент на стъпалата, оплескани със засъхнали капки кръв. Похлупи лице с потните си, разтреперани ръце. Нощта бе типична за сезона — топла и мека, но тя цялата се тресеше под широката бяла риза. Кожата на краката й настръхна. Устата й остана без слюнка.

Кий Такет. По-малкият брат на Кларк. Най-после си бе дошъл вкъщи. Откога чакаше този ден. Само с негово участие можеше да осъществи безумния план, който кроеше и разнищваше от всички страни вече една година. Ето, той бе тук. Сега някак, по какъвто и да е начин, трябваше да го привлече на помощ. Но как?

Доктор Лара Малори бе последният човек на света, когото Кий Такет би искал да срещне.

Както всяка друга сутрин Джейнълин Такет стана от своето самотно легло в мига, в който звънна будилникът. Крановете на ваната свиреха, а тръбите за топлата вода шумно пукаха зад стените на къщата, но тези звуци бяха толкова обичайни, че тя дори не ги забелязваше.

Джейнълин бе прекарала цели трийсет и три години в нея и не можеше да си представи да живее другаде, камо ли да си го помисли. Баща й я беше построил за невестата си преди повече от четири десетилетия и макар че бе ремонтирана и модернизирана неколкократно в течение на времето, стените и издрасканите дъсчени подове още носеха неизличими белези, оставени от Джейнълин и братята й. Тези кусури само й придаваха допълнително очарование, подобно на веселите бръчици около устата на често смееща се жена.

Кларк и Кий бяха гледали на къщата просто като на бивак. Но Джейнълин я смяташе за неразривен член на семейството, толкова съществена част от биографията й, колкото и нейните родители. Тя я бе изследвала с любовна страст стотици пъти и най-подробно бе изучила всяко нейно кътче от мазето до тавана, познаваше я като собственото си тяло. Дори по-добре. Никога не се занимаваше с разсъждения за тялото си или пък за своята личност, нито за миг не се замисляше за живота си и не си задаваше въпроса дали е щастлива. Просто приемаше нещата такива, каквито са.

След душа се облече за работа — пола с цвят каки и семпла памучна блуза. Чорапите й бяха съвсем обикновени; кафявите й кожени обувки бяха създадени за удобство, а не за мода. Практично върза тъмната си коса на опашка. Единственото бижу, което носеше, бе непретенциозният ръчен часовник, почти не употребяваше грим. Мацваше малко руж на бузите, слагаше капчица аркансил на върха на миглите, леко подчертаваше устните си с розов гланц и бе готова да посрещне деня.

Слънцето вече изгряваше, когато слезе по сумрачните стълби, прекоси коридора на първия етаж и се озова в кухнята, където запали лампите над главата си, изпълвайки всяко ъгълче с ярка като в операционна, синкава светлина. Джейнълин мразеше студеното й сияние, защото придаваше неуютен вид на иначе традиционната кухня.

Но Джоди я харесваше тъкмо такава.

Машинално включи кафето. Строго се придържаше към този сутрешен график, откакто бяха освободили последната икономка, постоянно пребиваваща у тях. Когато бе станала на петнайсет години, Джейнълин бе заявила, че повече няма нужда от бавачка, че може сама да се стяга за училище и дори да се грижи за закуската на майка си.

Мейдейл, настоящата им икономка, идваше само за по пет часа дневно. Тя се занимаваше с по-грубото чистене, прането и приготвянето на вечерята. Ала за по-целесъобразно, Джейнълин въртеше домакинството, плюс задълженията й в компанията „Такет Ойл & Газ“.