Сандра Браун - Пламъци

Надникна в хладилника да провери дали има готова кана с портокалов сок и наля гъста сметана в каничката за мляко. Джоди не биваше да пие кафето си със сметана, заради високата масленост, но тя настояваше. Джоди винаги правеше каквото си поиска.

Докато кафеварката църцореше и свистеше, Джейнълин напълни една лейка с дестилирана вода и отиде на покритата задна веранда да полее папратите и бегониите си.

Тогава зърна пикапа. Отпърво не го позна, но той бе паркиран така, сякаш там му беше мястото — досами задната врата. Точно там Кий винаги бе…

Тя се изви рязко, едва не разля водата в лейката, после я остави на плота. Втурна се от кухнята по коридора, сграбчи колоната под перилата, завъртя се като хлапе около нея и хукна нагоре по стълбите. Щом стигна до втория етаж, спусна се към последната спалня вдясно и без да чука, нахълта вътре.

— Кий!

— А? Какво?

Той прокара пръсти през тъмната си разрошена коса и се надигна от възглавницата. Премигна няколко пъти, докато прогледне, после изстена, хвана се за хълбока и отново се строполи в леглото.

— Господи! Не се промъквай така. Веднъж един бедуин направи същото и аз едва не го изкормих, преди да разбера, че е от малцината добронамерени местни.

Без да обръща внимание на смъмрянето му. Джейнълин буйно се хвърли върху гърдите на брат си.

— Кий! Ти си тук! Кога пристигна? Защо си се вмъкнал, без да ни се обадиш? О, най-после си у дома. Благодаря ти, благодаря ти, благодаря, че си дойде. — Тя го стисна за врата и обсипа челото и бузите му с целувки.

— Добре де, добре, разбрах. Радваш се да ме видиш. — Взе да мърмори недоволно и се опита да отблъсне целувките й, но като приседна в леглото, вече се усмихваше. — Здрасти, сестричке. — Заразглежда я с кръвясалите си очи. — Чакай сега да проверим. Нямаш бели коси. Всичките ти зъби са на мястото си. Качила си само два-три килограма. Общо взето хващаш око.

— Не съм качила нито грам, ако искаш да знаеш. Същата съм си, както преди. За съжаление. — И без излишна скромност добави: — Вие с Кларк бяхте красавците в семейството, забрави ли? Аз съм Елка-грознавелка. Сиреч Джейнълин.

— Защо искаш веднага да ме ядосаш? — попита той. — Защо изтърси това?

— Защото е истина. — Тя леко сви рамене, сякаш беше почти без значение. — Дай да не си хабим напразно думите за мене. Искам да знам ти как си. Кога и откъде пристигна?

— Получих съобщението ти чрез оня лондонски номер, който ти бях дал — рече и с все сила се прозина. — Свари ме в Саудитска Арабия. Пътувам от три или четири дни. Трудно е да се определи точно, когато човек преминава през толкова часови пояси. Вчера кацнах в Хюстън и оставих самолета на компанията. В Идън Пас пристигнах по някое време снощи.

— Защо не ни събуди? Чий е този пикап? Колко време ще можеш да останеш?

Той приглади с пръсти косата си и трепна, сякаш всяка частичка от тялото го болеше.

— Дай по-кротко с питанките, моля те. Не ви събудих, защото беше късно и нямаше смисъл. Взех пикала назаем от едно приятелче в Хюстън, който трябва да докара някакъв самолет в Лонгвю след ден-два. Тогава ще си го вземе и ще се прибере с него. А… какъв беше последният въпрос?

— Колко време ще можеш да останеш? — Тя скръсти ръце под брадичката си и заприлича на малко момиченце, което се кани да си прочете молитвата преди лягане. — Само не казвай „няколко дни“. Нито пък „седмица“. Кажи, че ще останеш за дълго.

Той посегна към скръстените й ръце и ги стисна.

— Договорът ми с онова петролно предприятие в Саудитска Арабия и бездруго изтичаше. В момента нямам нищо предвид. Засега ще зарежем въпроса със заминаването да виси. Ще поживеем и ще видим как ще тръгне, става ли?

— Става. Благодаря ти, Кий. — В ясните й сини очи блеснаха сълзи. Тази отличителна семейна черта не я беше подминала. — Никак не исках да те тревожа с положението тук, но…

— Нищо не ми костваше.

— Напротив, така ми тежеше. Нямаше да те потърся, ако не бях убедена, че би могъл да… оправиш нещата с присъствието си.

— Какво става, Джейнълин?

— Касае се за мама. Тя е болна, Кий.

— Кръвното й пак ли взе да скача нагоре?

— По-лошо. — Джейнълин закърши ръце. — Започна да получава празноти в паметта. Засега кратки. Отначало дори не ги забелязвах. Но Мейдейл разказа как мама няколко пъти не можела да намери разни вещи и я обвинявала, че тя ги е забутала. Често, както си говорим, подхваща някоя тема, която вече сме обсъждали.

— Годинките й напредват, Джейнълин. Това са сигурно просто ранни признаци на остаряване.