Сандра Браун - Пламъци

— Не и на мен, никога не би го сторила.

— Има ли високо кръвно налягане?

— Много. Взема лекарства, за да го регулира.

— Пуши ли?

— По три кутии на ден.

— Веднага трябва да престане.

Джейнълин се усмихна тъжно:

— За нищо на света.

— Настоявайте да се храни както трябва и ограничавайте приема на холестерол. Трябва да започне умерени движения. Следете да взема редовно лекарствата. Тези предпазни мерки биха предотвратили един смъртоносен удар, но в никакъв случай не биха дали абсолютни гаранции.

— Значи не съществува пълно изцеление?

— За определени пациенти артериалното запушване може да бъде отстранено хирургически. Операцията е сравнително рутинна. За съжаление, без необходимите изследвания и без пълното съдействие на майка ви, това е невъзможно. — Като долови отчаянието на Джейнълин, тя се наведе напред и стисна ръката й. — Съжалявам. И не забравяйте, че не е изключено да греша.

— Съмнявам се, д-р Малори. Казахте почти същото, каквото и лекарят от спешния кабинет. Благодаря, че го обсъдихте с мен. И за содата. — Тя остави недокоснатата чаша на масичката и стана да си върви.

— При дадените обстоятелства, съмнявам се, че можем да бъдем приятелки, но все пак бих искала да останем в добри отношения. Моля ви, наричайте ме Лара.

Джейнълин се усмихна, но се държеше уклончиво. Когато стигнаха до задния вход и двете с изненада установиха, че вали. Беше далеч по-лесно да разговарят за нещо банално като времето. Накрая Джейнълин се ръкува с докторката.

— Имахте пълно право да бъдете груба с мен. Благодаря, че ме поканихте да вляза.

— Благодаря, че повярвахте на мнението ми. Да се надяваме, че следващия път, когато минете да ме видите, причината да не е толкова сериозна.

— Следващия път? Каните ме да дойда пак?

— Разбира се. Когато пожелаете.

— Много сте мила, д-р… Лара. Сега разбирам защо брат ми толкова ви е харесал.

Лара отметна косата си назад, погледна към дъждовното небе и безрадостно се засмя.

— Грешите. Кий изобщо не ме харесва.

Джейнълин беше потресена.

— Кий? — повтори смаяна тя. — Аз имах предвид Кларк.

Буи вдигна яката на дънковото си яке и се сгуши до външната стена на къщата. Стрехите не предлагаха кой знае какво укритие срещу проливния дъжд. Беше мокър до кости.

Наистина не можеше да си обясни какво търси у Такетови по това време на нощта навън в дъжда. Би трябвало в момента да се е изтегнал пред телевизора си втора употреба. Взетия под наем фургон не предлагаше кой знае какви удобства, но поне беше сух.

Независимо от времето, нямаше работа тъдява. Здравето на Джоди Такет си беше вътрешна семейна работа. Едва ли биха искали да им се меси страничен човек. Въпреки това беше решил да дойде, чувстваше се длъжен. Когато пристигна, забеляза, че линкълнът на Кий го няма, както и колата на Джейнълин. Паркира камионетката на компанията скрито от погледа зад отделно обособения гараж. Единственият автомобил, който се забелязваше на алеята, беше на домашната помощница.

Не виждаше смисъл да й се обажда. Какво ще й каже? Предполагаше, че би могъл да й каже истината — че се тревожи за госпожица Джейнълин, за това как се чувства след припадъка на майка си в „Бързо и евтино“, после домашната помощница сигурно ще поиска да знае от какъв зор се интересува и той ще й отговори, че изобщо не му влиза в работата, при което тя ще го изпъди и ще повика полиция.

Затова се спотайваше в сенките, нагазил до глезените във вода. Не можеше ясно да обясни кое го бе довело тук. Просто чувстваше, че трябва да дойде. Освен това, беше си наумил да не мръдне от мястото си, каквото ще да става, докато не се убеди, че госпожица Джейнълин още се крепи.

Не я беше зървал от онзи следобед, когато се целунаха и тя му заяви ни в клин, ни в ръкав, че го обича. Не го прие сериозно, разбира се. Кой знае какво я беше подтикнало да го изтърси — я хормон, я прекалено жаркото слънце, я някое хапче против алергия, дето й е изпило акъла. Сигурно сега й идеше да си отреже езика.

Понеже проявяваше разбиране към всеки, който говори без да мисли, напоследък избягваше Джейнълин, за да не я притеснява с присъствието си и да не я принуждава да му дава обяснения за странното си поведение. Можеше да се каже, че и тя всячески го отбягваше.

Тая работа не ще да продължава вечно обаче. Рано или късно ще се срещнат, тъй че защо да не е тая вечер, когато тя има по-сериозни кахъри на главата си. Не е в състояние да облекчи влошаващото се здраве на болната й майка, но поне ще я разтовари от друга грижа. Ще я успокои, че няма намерение да се възползва от думите й, изречени в момент на умопомрачение от неизвестно естество.