Сандра Браун - Пламъци

В края на алеята блеснаха автомобилни фарове. Стомахът на Буи се сви инстинктивно, когато видя, че колата свърна от пътя в имота на Такетови. Присламчи се по-близо до стената, не желаейки да бъде забелязан, докато не се увери, че е Джейнълин. Разправяха, че Кий държи заредена Берета под седалката на автомобила си. Можеше и да е само слух, но Буи не примираше от желание да го проверява. Ако Кий зърне някой да дебне, току-виж първо стреля, пък едва после почне да задава въпроси.

Фаровете, чиито светлини бяха размити от дъжда, се приближаваха едва-едва. Буи позна колата на Джейнълин. Тя паркира в алеята, слезе и се втурна под капките към задния вход. Мрежестата врата изскърца при отварянето. Беше пъхнала ключа си в ключалката, когато той извика името й.

Тя се сепна и се извърна рязко. Дъждът се стичаше по бледото й лице, което се взираше в здрача.

— Буи! Какво, в крайна сметка търсиш тук?

— Добре ли сте?

— Добре съм, разбира се, но ти си мокър до кости. Откога киснеш тук? Влез вътре.

— Не, ще си вървя вече. — Знаеше, че представлява жалка гледка с тая шапка, от чиято периферия капе вода и с тия подгизнали от коленете надолу панталони. — Само исках да видя дали сте добре след случката тая сутрин. В склада разправят, че госпожа Такет е много зле.

— За съжаление е вярно. — Тя отключи вратата и настоя да я последва вътре. Той неохотно пристъпи в кухнята, но остана до прага.

— Свали си якето — каза тя. — И ботушите. Вир-вода са.

— Не искам да ви притеснявам.

— Нищо подобно. Само ще ида да хвърля едно око на мама и да отпратя Мейдейл, после ще сложа малко кафе. — Тя прекоси тъмната кухня, но на излизане се обърна. — Не си отивай.

Сърцето на Буи щеше да се пръсне от радост, дъхът му секна. При вида му нито изпищя, нито се разтрепери от погнуса, нито повърна. Това беше добра поличба. А сега го молеше, почти горещо, да не си ходи.

— Добре, мем. Няма.

Докато я чакаше, той си махна шапката и влажното яке и ги увеси на една закачалка до задния вход, подпирайки се на куц крак, изхлузи ботушите си един по един и ги остави до чифт други, които бяха явно на Кий. Чорапите му отпред бяха мокри, но, слава богу, поне нямаха дупки.

Пристъпи на пръсти по балатума на пода. Без да пали лампите, се загледа през прозореца над мивката как дъждът капе от стрехите. След няколко минути долови приглушен разговор откъм предния вход и после видя през стъклото как Мейдейл се кандилка покрай локвите към колата си, мъчейки се да запази бухналата си като кошер прическа със смешна найлонова качулка.

Щом усети приближаването на Джейнълин, се обърна.

— Как е майка ви?

— Спи.

— Значи е добре?

— Не съвсем. Не иска да слуша лекарите. Прекалено е вироглава, за да обърне внимание на предупредителните сигнали като тазсутрешния. Не вярва, че състоянието й е сериозно.

— Доколкото съм чувал, ербап жена е.

— Меко казано.

— Може би не е толкова зле, както смятат докторите.

— Може би.

— Те понякога преувеличават, за да си придадат повече тежест и да оправдаят сметката си.

Изнурената й усмивка показваше, че не вярва на думите му и знае, че и той не им вярва.

— Е — обади се тя и се поразкърши, — обещах да направя кафе.

— Не се притеснявайте.

— Не. Искам. И на мен ми се пие. И без това няма да мога да спя, така че е все едно.

Запъти се към килера, но стъпките й бяха провлечени, а гласът несигурен. Не запали лампите, защото сигурно не желаеше да види сълзите в очите й. Но той и бездруго ги виждаше.

Кутията с кафето едва не се изплъзна от ръцете й, когато я слагаше на плота. Дори изваждането на книжния филтър от пакета й коства неимоверни усилия. После разпиля малко зърна, докато загребваше кафе от кутията.

— О, боже. Всичко оплесках. — Тя закърши ръце и прехапа долната си устна, стискайки я между зъбите.

Той се чувстваше излишен като бозка на кастриран шопар.

— Защо не вземете да седнете, госпожице Джейнълин и не ми дадете аз да забъркам кафето?

— Това, което бих искала от теб… — Тя се насили да изрече следващите думи. — Бих искала да…

— Да, мем?

Обърна се и го изгледа умолително.

— Ако не е прекалено нахално, Буи.

— Само кажете.

Тя леко изписка, наклони глава встрани и се люшна напред. Той я улови, обгърна я с ръце, привлече я към гърдите си и я притисна. Беше толкова крехка, че се страхуваше да не й причинява болка, но тя доверчиво положи бузата си на рамото му.

— Буи, какво ще правя, ако мама умре? Какво?

— Ще продължите да живеете, естествено.