Сандра Браун - Пламъци

— Трябва да призная, че още с идването си в Идън Пас д-р Малори показа, че не й липсва кураж. И не си поплюва. Харесва ми.

— Кога си говорил с нея? — поинтересува се Дарси.

— Вчера. Обади ми се и поиска среща с училищното настоятелство. Има желание да изнесе беседа в горните класове за сексуалната отговорност. Струва ми се, че идеята й е твърде радикална за Идън Пас, но й отвърнах, че ще изслушаме предложенията й на заседанието другата седмица.

Няколко секунди Дарси го гледаше без забележки.

— Прав си, Фъргъс. Напориста е, не ще и дума. След като е била уличена в прелюбодеяние. Докъде според теб се простира сексуалната отговорност?

— Тя подчерта, че не се интересува от нравствената страна на въпроса. Просто държи да предупреди децата за евентуалните здравни рискове.

— Съмнявам се, че това ще се хареса на местните моралисти. А и не бъди толкова сигурен, че в цялата тая работа няма да се зачекват нравствени теми. Или по-скоро безнравствени. Тя е казала на Хедър винаги да има презерватив подръка.

— Не каза точно това! — възкликна Хедър.

— Все тая — сряза я Дарси. — Преди да се усетим, хлапетиите в училище ще понесат предпазители в кутиите за храна и ще се трескат в междучасията.

— Дарси, моля те! — изсумтя възмутено Фъргъс. — Хедър не бива да слуша такива неща.

— Що не се събудиш най-после и не се огледаш, Фъргъс! Децата в днешно време знаят абсолютно всичко. Даде ли им Лара Малори зелена светлина и ще почнат да се чукат като зайци.

Фъргъс потрепери.

— Тя няма да ги насърчава да правят секс. Само иска да ги предупреди за възможните последствия.

— О, миличкия! Направо ти е взела акъла, нали? А пък аз мисля, че гледа да подкокороса ученичките да забременяват, та да си осигури повече пациенти.

— Но това е смешно, майко.

— Млъкни, Хедър! Приказвам с баща ти.

— Но ти изопачаваш думите на д-р Малори. Не е честно.

— Разговорът е между възрастни и никой не те е канил да участваш.

В този момент Хедър мразеше майка си и изпитваше неистово желание да я разобличи. Но обичта към баща й я принуждаваше да мълчи. Дарси знаеше това и го използваше. Сега тя се усмихваше самодоволно. Хедър бутна стола си назад и изхвърча от трапезарията.

На излизане чу майка си да мълви:

— Прави каквото щеш, Фъргъс, срещни д-р Малори с настоятелството. Ще бъде адски забавно да зяпам отстрани как ще хвърчи перушина.

— Мислех си, че… може би не бива да идвам. — Застанала на предната веранда пред клиниката на Лара Малори под светлината на лампата над главата й, Джейнълин се чувстваше като глупачка. Не би се учудила, ако докторката й хлопне вратата под носа. Нямаше и да й се разсърди.

— Радвам се, че дойдохте, госпожице Такет. Заповядайте, влезте.

Джейнълин пристъпи в сумрачната чакалня и се огледа.

— Късно е. Не биваше да ви безпокоя.

— Не се притеснявайте. Как е майка ви?

Лара посочи към коридора, който свързваше клиниката със задната част на къщата. Тръгна пред Джейнълин и я поведе към личните й помещения.

— Тъкмо си бях сипала чаша вино. Искате ли да ми правите компания?

Влязоха в уютна стаичка с разпръснати по масите списания и мъждукащи ароматизирани свещи в обредни поставки. Телевизорът беше настроен на кабелна програма, по която се излъчваха стари филми. В момента даваха черно-бял.

— Обичам старите филми — каза Лара с извинителна усмивка. — Може би защото обикновено имат щастлив край. — Изключи екрана с дистанционното управление. — Намира ми се само шабли. Одобрявате ли го?

— Бих предпочела нещо безалкохолно.

— Диетична кола?

— Идеално.

Когато Лара отиде да вземе питието й от кухнята, Джейнълин остана като закована за пода в средата на стаята. Беше нахлула във вражеския лагер, но мястото определено й допадаше. Две от стените бяха заети с книжни лавици, повечето от писанията бяха на медицинска тематика, но сред тях се открояваше и една колекция от художествени романи с твърди и меки корици. Над камината, където някога беше окачена препарираната глава на един елен с гигантски рога, сега висеше репродукция на Андрю Уайът. Върху масичката до канапето се виждаше снимка на малко момиченце в сребърна рамка.

— Дъщеря ми.

Джейнълин подскочи, като чу гласа на Лара, която тъкмо влизаше в стаята с чаша ледена сода.

— Казваше се Ашли. Беше убита в Монтесангре.

— Да, знам. Съжалявам. Красиво дете.

Лара кимна.

— Имам само две нейни снимки. Тази и една оттатък, в кабинета. Взех си ги обратно от моите родители, иначе щях да остана и без тях. Всичките ни лични вещи безвъзвратно потънаха в Монтесангре. Мъчно ми е, че нямам и други спомени от нея. Гумения пръстен, с който си чешеше зъбките. Плюшеното мече. Рокличката от кръщенето й. Каквото и да е. — Тя леко поклати глава. — Моля, седнете, госпожице Такет.