Сандра Браун - Пламъци

В главата му отекнаха другите думи на Лара.

„Русичка, със сини очи.“

„Усмивката й беше лъчезарна.“

„Тя цялата сияеше.“

Кий познаваше само още един човек, описван с ярките атрибути на слънцето. Кларк Такет трети.

— Копеле недно! — изхриптя, ръцете му неволно се свлякоха от кормилото и се отпуснаха в скута.

Непрежалимата Ашли на Лара Малори беше дете на брат му.

Оли Хоскинс се зае да минава с бърсалката от пера по консервите от свинско с боб, чили, царевица, пиперки и риба тон, изложени на шеста пътека. Като управител на супермаркета „Бързо и евтино“, можеше да накара някого от помощниците си да свърши тази работа, но на него му беше приятно да се занимава с по-пипкавите неща — да слага цени на стоките, да ги подрежда и опакова, защото не изискваха особени усилия и бяха лесни за изпълнение. В същото време, понеже не се налагаше да се съсредоточава, можеше да си мисли за друго.

Беше служил в Американския военноморски флот цели петнайсет години, преди да се уволни, и макар че морето не му липсваше кой знае колко, с умиление си спомняше за безгрижния моряшки живот. Никога не бе искал да стане офицер и до ден днешен се чувстваше по-добре да изпълнява заповеди, отколкото да ги издава.

Една пролет, докато беше в отпуск на сушата в Галвестън, срещна на плажа млада жена, влюби се и се ожени за нея само след месец. Когато дойде време да се върне във флота, тя настоя да напусне и го накара да се преместят в родния й град Идън Пас, за да бъде по-близо до майка си.

Може би щяха да са по-обезпечени, ако беше останал на служба, каза си Оли и се премести на пета пътека, където рафтовете бяха идеално заредени с брашно, захар, подправки и тестени изделия. Близките на жена му не го приеха радушно в лоното на семейството си. За тях Оли беше довтасал „някъде там от север“, а според тях единственото по-лошо нещо от янките бяха малцинствата. Англосаксонският му произход го правеше поносим — но само що-годе.

След двайсет години той още не питаеше особено топли чувства към роднините на жена си, както и те към него. Любовта в брака им отдавна беше прецъфтяла и увехнала. В момента ги свързваше само синът им, Танър.

Всеки по своему го обожаваше. Майка му често го притесняваше с бурните изблици на обичта си. След Танър тя не бе успяла да зачене повторно — издънване, за което обвиняваше Оли, а не себе си, — и трепереше над сина си като квачка над своето пиленце. Умираше си от кеф, че той е гадже на Хедър Уинстън. Фактът, че синът й ходи с най-известното момиче в училище я караше да се чувства поиздигната сред приятелите си.

Оли нямаше нищо против Хедър. Беше сладка като розова пъпчица, мила и пълна с енергия. Само се надяваше Танър да не се увлече и да не допусне някой гаф. Никак не му се щеше бъдещето на сина му да пострада заради най-обикновена похот.

Оли често се заглеждаше в Танър и се чудеше как от неговата семка и от безличния род на жена му е могло да се пръкне такова хубаво и умно момче. Слава богу, че имаше спортни заложби. Ако беше изявил желание да свири в духовия оркестър, да стане химик или ракетен специалист, роднините им щяха да го обявят за чудак. Но Танър умееше да рита, да мята и да гони футболната топка и гръмогласните му братовчеди и чичовци се скъсваха да го потупват свойски по рамото, да го блъскат по гърба и да го прегръщат дружески. Признаваха го за един от тях и надлежно забравяха, че Оли също има пръст в създаването му.

Оли не се засягаше. Танър беше негов и всеки петък вечер едва не се пръскаше от гордост, когато двайсет и втори номер се втурваше на футболното игрище с червено-черния екип на „Неустрашимите дяволи“. Предстоящият сезон обещаваше да бъде най-успешен за Танър.

Оли приключи с подреждането на кутиите с бисквити, заобиколи рафта с курабиите в края на пътеката и се премести на четвърта — с кафето, чая и консервираните напитки, по нея се движеха две жени. По-младата буташе пазарската количка, а по-възрастната гледаше в списъка с покупките.

— Добро утро, госпожице Джейнълин, госпожо Такет — поздрави любезно Оли. — Как сте тази сутрин? — Така и не беше свикнал да вика „как е хавата“. Този недостатък в речника му продължаваше да го клейми като натрапил се янки.

— Добро утро, господин Хоскинс — отвърна Джейнълин.

— Оли, нареди на месаря да ни отреже три котлета, дебели по един инч. И като казвам инч, нямам предвид седем осми от него. Миналия път бяха прекалено тънки и станаха така твърди, че едва не си строшихме зъбите.