Сандра Браун - Пламъци

— Преди тя да се роди, бях безумно нещастна. Работата на Рандъл поглъщаше цялото му време и внимание. Монтесангре е ужасно място. Ненавиждам го. Всичко в него. Климата, земята, хората. Изгнанието ни там е най-мрачният период в живота ми. Или поне така си мислех тогава. Не знаех какво е истинско отчаяние, докато не загубих детето си.

Замълча, за да отблъсне поредната съкрушителна атака на скръбта. Преглътна мъчително и притисна юмрук към устните си. Когато почувства, че може спокойно да говори, отново се изкашля и продължи:

— В присъствието на Ашли дори това кошмарно място изглеждаше поносимо. Когато я кърмех, хранех и нея, и себе си. Гърдите ме боляха по цели седмици, след като я отбих. — Тя покри гърдите си с ръце, сякаш отново я пронизваше болка от разкаяние и болка по изгубеното. Изведнъж се опомни, отпусна ръце и погледна Кий. Той седеше неподвижно, вперил очи в нея, и я слушаше.

— И тогава умря.

— Не е умряла. А е била убита.

Надигна кафето си, но то вече беше изстинало и тя бутна чашата встрани.

— Точно така. Има разлика, нали?

— Определено.

Тя очакваше от него да добави още нещо, но той не се обади.

— Какво искате, точен преразказ ли?

— Не — отвърна й тихо. — Мисля, че по-скоро вие се нуждаете от това.

Беше на върха на езика й да го прати по дяволите, но думите заглъхнаха неизречени. Нямаше сили да се бори с никого. Освен това, вероятно беше прав. Може би наистина изпитваше нужда да говори за случилото се.

— Бяхме тръгнали на някакво тържество — започна тя. — Богат местен бизнесмен вдигаше купон по случай рождения ден на едно от седемте си деца. Никак не ми се ходеше. Знаех, че ще бъде прекалено пищно. Начинът, по който заможните монтесангренци се перчеха с богатството си, те караше едва ли не да симпатизираш на бунтовниците. Както и да е, Рандъл настояваше да идем, защото домакинът бил влиятелен човек. Премених Ашли с нова рокля. Жълта. Любимия й цвят. Вързах жълта панделка в косите й, на върха на главата, където къдриците й бяха най-гъсти. — Тя докосна косата си, за да покаже къде точно. Рандъл се беше разпоредил някой от посолството да ни закара, като смяташе, че би било по-внушително да пристигнем с шофьор. Той седеше до него отпред. Аз и Ашли бяхме отзад. Играехме си на „пържоли“. Колата стигна до някакво оживено кръстовище. Ашли се смееше и квичеше от радост. Беше щастлива. — Лара не можеше да говори повече, подпря глава на дланта си и стисна парещите си очи. След малко се насили да продължи. — Шофьорът спря на светофара. Внезапно колата бе заобиколена от въоръжени и маскирани партизани. Тогава не си дадох сметка какво става. Всичко се развиваше толкова бързо. Осъзнах, че нещо не е наред, едва когато шофьорът клюмна върху волана. Беше застрелян в главата от близко разстояние. Вторият куршум пръсна предното стъкло. Той улучи Рандъл. Третият изстрел също беше предназначен за него, но той се беше килнал на една страна. Вместо него уцели Ашли. Ето тук. — Тя докосна шията си отстрани. — Кръвта й се пръсна по лицето и гърдите ми. Изпищях и се хвърлих върху нея, за да я предпазя. Тогава ме простреляха, отзад в рамото. Дори не усетих.

Замълча и се втренчи пред себе си. Трудно й беше да разказва нататък, но знаеше, че лечението обикновено е болезнен процес.

— Хората наоколо започнаха да пищят. Зарязаха колите си и се пръснаха във всички посоки, за да се скрият. Те бяха в безопасност. Бунтовниците бяха дошли за нас. Трима от тях отвориха вратата до шофьора и сграбчиха Рандъл. Той извика от болка и възмущение. Стори ми се, че един от партизаните го удари в слепоочието с дръжката на пистолета си. Рандъл загуби съзнание, още преди да го отнесат в чакащата ги камионетка. Прочетох всичко това във вестника, след като го екзекутираха. В момента на отвличането не знаех нищо. Знаех единствено, че детенцето ми умира. Знаех го, но отказвах да го приема — продължи пресипнало тя. — Само пищях. Не можех да спра кръвта й. Мушнах пръста си в раната на шията й, за да я запуша. Властите пристигнаха минути след нападението, но аз бях изпаднала в истерия. Трябваше насила да изтръгнат Ашли от мен. Повлякоха ме към една линейка. После нищо не си спомням. Загубих съзнание. Когато се съвзех, бях вече в болницата в Маями.

Осъзна, че по лицето й се стичат сълзи, едва когато една попадна в ъгълчето на устните й. Облиза я.

— Засадата над колата ни отбеляза официалното избухване на революцията. Бунтовниците нападнали и тържеството за рождения ден. Било истинска касапница. Оцелели само неколцина, които после разказали за случилото се. Без съмнение, там сигурно щяха да ни убият. Не мога да си обясня защо ни причакаха по пътя. Заради произшествието с Рандъл Съединените щати закриха посолството в Монтесангре — малкото останало от него след плячкосването му — и рязко прекъснаха дипломатическите си отношения с новото правителство. — След екзекутирането му революционерите върнаха тялото на Рандъл в Щатите. Беше по-скоро акт на презрение, отколкото на великодушие, защото бяха изпратили също ужасяващи снимки от разстрела му на държавния секретар. Не се получиха обаче останките на Ашли, нито снимки на тялото й или от нейното погребение. Нямаше смъртен акт. Нищо. Пренебрегнаха всички искания на Вашингтон за допълнителни сведения или за освобождаване на тялото й. След известно време Вашингтон загуби интерес към случая и престана да отправя питания. Аз продължавам да ги тормозя, но що се отнася до нашето правителство, въпросът за него е приключен.