Сандра Браун - Пламъци

— И да ви разваля кефа? Само си помислете с какво удоволствие сте ме мразили.

— Съжалявам.

Внезапно го налегна такава умора, че почувства нежелание да продължава в същия дух. Винаги, когато бяха заедно, се ръфаха като псета. Преживяното тази вечер го беше омаломощило и желанието му да се заяжда напълно се стопи.

— Здраве да е.

Тя се изправи и посегна към куфарчето си. Той й го подаде. Натежа върху рамото й като воденичен камък.

— Добре ли сте? — попита той. — Видът ви е доста унил. — Тя също изглеждаше измъчена, изтощена и съсипана. — Бледа сте.

— Нищо чудно. Вдигнахте ме посред нощ и нямах време да си сложа руж. — Тя се запъти към входната врата. — Дали ще успея да се измъкна оттук, без да бъда изядена с парцалите от ония страшилища?

Кий залости вратата след себе си и двамата излязоха заедно от къщата. Кучетата наскачаха, но Кий грубо им заповяда да не мърдат от местата си. Щом се пъхна в колата си, Лара облегна чело на кормилото.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред?

— Само съм уморена. — Вдигна глава и посегна към вратата. Той се отмести, за да може да я затвори, и се загледа подире й, докато се отдалечаваше. Продължи да я наблюдава и когато се качи в „креватомобила“ си. Тя караше бавно, като че за първи път шофираше.

На кръстовището се поколеба дали да не се върне в „Палмата“. Беше късно. Само най-големите пияници щяха да киснат още там. Не му се гуляеше. Но не му се и прибираше вкъщи, където обстановката го задушаваше.

Задните светлини от колата на Лара изчезнаха зад един наклон на пътя в противоположната посока.

— Какво пък, по дяволите! — измърмори той и обърна линкълна.

Въпреки възраженията й, беше му се сторила доста изтрепана. В края на краищата той я беше измъкнал от къщи по никое време, поне можеше да я проследи и да се увери, че се е прибрала безпрепятствено.

Лара не забеляза фаровете му в огледалцето за обратно виждане и затова се изненада неприятно, когато линкълнът сви по алеята пред къщата й, докато отключваше задния вход на клиниката.

— Затворено е! — извика тя. Ала без да се колебае, Кий се качи при нея на стълбите. — Сега пък какво искате? Защо не ме оставите на мира?

Гласът беше започнал да й изневерява. Щом тя усети слабостта си, сигурно и той щеше да я долови. Сълзите, които бе успяла да задържи по пътя към къщи, сега напълниха очите й и замъглиха погледа й.

Обърна му гръб и се опита да пъхне ключа в ключалката. Направи каквото можа, но всичко й се виждаше размазано и ръцете й трепереха.

Кий се пресегна зад нея.

— Дайте на мене.

— Вървете си!

Той взе ключа, превъртя го без усилие и отвори вратата. Алармата се задейства със закъснение и писна. Изпревари я и отиде до таблото.

— Какъв е кодът?

Изпита желание да го прати по дяволите, да го изблъска навън, но нямаше сили нито за едното, нито за другото.

— Четири-нула-четири-пет. — той набра цифрите и пищенето спря. — Не се натискайте толкова да узнаете кода — заяде се тя. — Утре ще го сменя.

— Къде ви е кафеварката?

— В кухнята. Защо?

— Защото видът ви е отврат. Като че всеки момент ще се гътнете на земята. Чаша силно черно кафе ще притъпи онова, дето ви мъчи.

— Вие ме мъчите. Оставете ме на мира и ще се оправя. Не сте ли способен поне на това? Моля ви? Толкова е просто! Само си вървете!

Не искаше да рухне пред очите му, но повече не можеше да издържа. Гласът й пресекна на последните две думи. Вдигна ръка, за да му посочи вратата, но вместо натам, тя се стрелна към устата й и сподави едно ридание, като в същия миг краката й се подкосиха. Отпусна се в най-близкия стол. От очите й рукнаха сълзи. Раменете й се затресоха. Въпреки най-добрите си намерения, не успя да овладее неудържимите хлипове.

Подпря ръка върху облегалката на стола, облегна глава на сгънатия си лакът и се предаде на емоционалния изблик. Забрави всякаква гордост. Мъката, горчилката и болката, потискани толкова дълго, най-накрая се бяха промъкнали на повърхността и се бяха отприщили с пълна сила.

За чест на Кий, той не се намеси с разни въпроси и банални тъпотии. Стояха на тъмно, прикритието на мрака й даваше известна утеха. Плака, докато я заболя главата. После прекара още няколко минути с лице, заровено в ръкава, докато отшумят последствията от бурния катарзис. Тръпките я побиваха на талази, значителни, но не достатъчно силни, за да предизвикат нова вълна от чувства.

Най-накрая вдигна глава, очаквайки да види злорадата му физиономия. Беше сама, но откъм кухнята в коридора се процеждаше бледа светлина. Немощно се изправи, приглади косата си назад и се запъти към кухнята.