Сандра Браун - Пламъци

Плъзна ръка на кръста й и я стисна. През нея отново премина лека тръпка. Господи, беше вълнуващо. Искаше му се да напипа същата тръпка по гърдите й, нагоре по шията и върху устните й. Но, естествено, не го направи.

Накрая тя наклони глава назад и го загледа с неспокойно мигащи очи. Беше смутена. Бузите й бяха поруменели. Дишаше бързо и учестено. Прехапа устни и беззвучно се разсмя.

— По-добре да вървя. Ако закъснея за вечеря, Кий ще тръгне да ме търси.

Той се намести зад волана.

— Разбира се.

— Довиждане до утре.

В думите й прозвуча едва доловима въпросителна извивка.

— Рано-рано. — Той се усмихна, макар и насила, защото членът му пулсираше като на нерез.

Тя отвори вратата и тъкмо се канеше да слезе, когато ненадейно се обърна и изтърси на един дъх:

— Обичам те, Буи.

Блъсна вратата на пикапа, изтича до колата си, качи се бързо зад волана и отпраши. Буи гледа подир облака прах, който се вдигна зад нея, докато се разнесе. Но и тогава продължи да седи в кабинката на пикапа, втренчен в спечените следи от размазани насекоми и наслоена от нефтените кладенци мръсотия, неспособен да мръдне, вцепенен от думите й, изречени на раздяла.

Е, това вече обясняваше лудорията с целувките, каза си. Джейнълин Такет не беше с всичкия си. Беше абсолютно побъркана.

Никой досега не беше обичал Буи Кейто.

— Будна ли сте?

Вече да. — Будилникът на нощното й шкафче, показваше 2:03 часа. — Кой се обажда?

— Кий Такет.

Тя изпъшка, зарови глава във възглавницата си и едва не изтърва слушалката.

— Пак ли имате спешен случай?

— Да.

Лара усети напрежението в гласа му и веднага се разсъни. Изправи се в леглото и светна нощната си лампа.

— Какво се е случило?

— Знаете ли щатската магистрала, на която всички викат Оулд Балард Роуд?

— Знам я къде е.

— Карайте на юг по нея две мили след „Млечната кралица“. Вдясно ще видите отбивка. Там има стара мелница, така че няма начин да не я забележите. На няколкостотин фута нататък, вляво, ще мернете ферма. Пред нея е паркиран линкълнът ми. Донесете си такъмите.

— Какви такъми?

— Докторските. Побързайте.

— Но…

Линията прекъсна. Тя отметна завивките, краката й докоснаха пода, тичайки. Беше се превърнало във втора природа за нея да реагира на спешно повикване. Не се замисли нито за миг дали е разумно да го приема, хрумна й едва, когато се понесе по тъмното, пусто шосе. Ако Такетови наистина искат да се отърват завинаги от нея, какъв по-добър начин от този, да я подмамят посред нощ със спешно повикване, от което никога няма да се върне?

Намъкна първите дрехи, които й паднаха подръка, и нахлузи чифт памучни панталони. В клиниката лекарското й куфарче беше пълно с най-необходимите медикаменти, но в никакъв случай не с всичко.

Нищо чудно да се озове в капан, но не можеше да откаже повикването. Колкото и да беше странно, тя повярва, че сериозността в гласа на Кий е искрена.

Профуча покрай мелницата и едва тогава я забеляза. Ако не й беше казал, че трябва да следи за нея, сигурно никога нямаше да обърне внимание на тесния, необозначен път. Върна се назад и рязко взе завоя. След няколко секунди фаровете й осветиха очертанията на някаква ферма. Както беше обещал, жълтият линкълн на Кий беше паркиран пред нея. Спря до него, грабна куфарчето си и слезе.

Кучетата неистово се разлаяха.

Кий я чакаше да се появи от прозореца на дневната. Щом колата й спря, той отвори вратата. За съжаление, не го стори достатъчно бързо, за да извика на ловджийските хрътки, които се втурнаха от леговищата си и заобиколиха Лара с озъбени муцуни. Вдигнаха невъобразим вой.

Тя скочи върху капака на колата си и зарита с крака, за да отблъсне ръмжащите си нападатели. Кий изсвири пронизително с уста и лаят внезапно секна. Някои от кучетата се отдалечиха към убежищата си със скимтене.

— Боже господи! За малко да ме разкъсат на парчета.

— Вече е чисто. Побързайте. — Бутна мрежестата врата. Лара боязливо пусна единия си крак на земята. От тъмнината се разнесе заплашително ръмжене, но когато Кий му заповяда „Тихо!“, кучето млъкна.

Тръгна предпазливо към верандата.

— Чия е тази къща? Защо съм тук?

— Хелън загуби бебето.

Лара замръзна на мястото си и го изгледа многозначително. Той врътна глава и я подкани да влезе. В светлината на уютната дневна на семейство Бери забеляза, че лицето на Лара не е гримирано. Не беше се сресала. Косата й още беше разрошена от спането и му напомни за първата им среща. Онази нощ тя още не знаеше името му. Беше му се усмихнала няколко пъти, дори когато го заплашваше да уведоми шерифа за огнестрелната му рана. Сега не се усмихваше. Изражението й недвусмислено внушаваше, че и слюнката не би се хабила за него, за да го заплюе.