Сандра Браун - Пламъци

— Къде е тя?

— Там отзад.

— Кога започнаха да избиват петната?

— Петната ли? — повтори той. — Какви ти петна, беше подгизнала от кръв, когато дойдох.

Поведе я по дълъг, тесен коридор, по стените бяха окачени рамки със снимки, които отразяваха историята на семейството. Някои бяха пожълтели от времето, последната показваше Хелън с шапчица и наметало от годишния акт във връзка с раздаването на дипломите.

Кий отстъпи встрани и пусна Лара да влезе преди него в спалнята, където Хелън лежеше в единично легло, стискаше плюшено мече до гърдите си и тихо плачеше.

— Хелън? Докторката е тук. — Той пристъпи към леглото и хвана ръката й. Беше отпусната и студена. Разтри я между дланите си, опитвайки се да й вдъхне живот и топлина.

Не знаеше кое е по-лошо, крайното отчаяние, на което се беше предала в момента, или предишната й истерия. Беше му се обадила в „Палмата“. „Някаква жена — каза Хап и му подаде слушалката. — Вика, че сестра ти й рекла да те потърси тук. Изглежда адски впрегната.“

Определението беше абсолютно неточно. Едва успяваше да различи думите й сред гюрултията в кръчмата, но уплахата й бе съвсем ясно доловима. Когато стигна до тях и се втурна в спалнята, завари целите чаршафи в тъмна, съсирена кръв. Без да губи време, се обади на Лара Малори.

— Здравей, Хелън — промълви тя, наведе се и нежно положи ръка върху челото на Хелън. — Всичко ще се оправи. Аз ще се погрижа за това, чу ли?

Държането към пациентката й беше безупречно, но Хелън не се отзова.

— Загубих бебето си.

— Сигурна ли си?

Хелън кимна и устреми очи към дъното на стаята. Лара проследи погледа й и видя изцапаните чаршафи, които Кий бе смъкнал от леглото и струпал в ъгъла. Лара извърна очи към него.

— Бихте ли ни извинили, моля?

Той стисна силно ръката на Хелън.

— Ти си лежи тук, скъпа. Аз ще бъда в дневната, ако ти дотрябвам.

— Благодаря ти, Кий.

Излезе заднишком от стаята. Лара навиваше маншет за мерене на кръвно около ръката на Хелън, когато той затвори вратата. В дневната се настани пред, широкия панорамен прозорец и се втренчи навън в нощта. Оттатък светлините на града блестяха звездите. Никога не бе преставал да се диви колко са много. Затова обичаше да лети нощем. Само тогава можеше да усети докрай необятността на небето и да намери покой.

Изпитваше неистово желание да е горе сега.

Едно куче дотича на верандата, шумно засърба вода от оставената там купа, прозина се широко, след което отпусна глава на предните си лапи и отново заспа. Някъде жаловито изкряска нощна птица. От време на време старите греди в стените на къщата се наместваха с глухо скърцане. Иначе всичко бе потънало в тишина.

Питаше се какво става в спалнята. Колко ли дълго щеше да се бави д-р Малори, за да свърши онова, което вършеше? Времето едва се влачеше. Когато вратата на спалнята най-сетне се отвори, той се извърна от прозореца и се втурна да я пресрещне насред коридора. Беше с хирургически ръкавици и носеше окървавените чаршафи.

— Видът им я натъжава. Трябва да се накиснат.

Той я заведе към една покрита задна веранда, която се простираше покрай широката част на къщата. В нея имаше дълбока и удобна мивка, където тя сложи чаршафите и пусна студената вода.

— Доста добре познавате разположението на къщата.

— Татко й е един от най-свестните ловци в Източен Тексас. Ходил съм с него на лов безброй пъти, още като дете.

— Ето откъде идва умението ви да викате кучетата.

— Да. Тук се замивахме, след като изчистим улова. — Кимна към мивката, която се пълнеше с розова вода.

Можеше да гледа кръв, без да му действа. Беше виждал ужасяващи наранявания по време на война, плът, която буквално се свлича от костите на обгорени в петролните кладенци хора, дори отсечената глава на една мюсюлманка, хваната в прелюбодеяние. Мислеше, че има железен стомах и не се трогва от никакви прояви на насилие, че от нищо не може да му призлее.

Грешеше. Гледката на тази кръв жестоко го разстройваше. Прокара ръка по лицето си и отмести очи от мивката.

— Проверих експулсията — каза Лара, сякаш прочела мислите му. — Изхвърлила е плода.

Той кимна.

— Къде са родителите й?

— Днес са завели децата в Града на космонавтите „Астроуърлд“ — отговори машинално, докато наблюдаваше как Лара смъква ръкавиците си. — Хелън не се е чувствала добре и не е заминала. И слава богу. Още не им е казала за бебето. Само си представете, ако се беше случило по пътя, а не вкъщи. Господи — добави мрачно, — направо не смея да си го помисля.