Сандра Браун - Пламъци

— О, боже. — Тя похлупи лицето си с ръце. — Детенцето ми е още някъде там. Така и не успях да го докосна. Не можах да зърна личицето му за последен път. Не го целунах. То е още там в онова отвратително място. Още…

— Недей, Лара. — Той се озова моментално до нея, застана до стола й и взе да я милва по косата. — Права си. Кошмарът е ужасен, но за Ашли всичко е свършило само за миг. Тя не е усетила ни страх, ни болка.

— Да, болката беше изцяло моя. Благодаря на бога за това. Но понякога става толкова съкрушителна, че не мога да издържам. Няма отърваване от нея. — Тя притисна юмрук към гърдите си. — Ужасно боли. Искам си детето обратно!

— Шшш. Не се измъчвай така. Недей. — Изправи я на крака. Обви ръце около нея.

Пръстите й неволно се усукаха около плата на ризата му и тя се сгуши в гърдите му.

— Никога няма да забравя тази картина. Но има някои неща, които не мога да възстановя. Като изрязани кадри от филмова лента, отделни късчета, които ми се струват важни. Искам да наместя липсващите парчета, но съзнанието ми отказва да го стори. На моменти тъкмо да уловя някое преживяване и то ми се изплъзва. Като че се боя от него. Страхувам се от нещата, които не мога да възстановя в паметта си.

— Шшт-шшт. Всичко е наред. Всичко е минало и ти си в безопасност.

Насърченията бяха прошепнати в косата й, преди устните му да се плъзнат към челото й. Лара почувства колко е хубаво да усещаш прегръдката на човек, по-силен физически от теб. Досега не бе имала с кого да сподели мъката си. Родителите й мълчаливо я обвиняваха за случилото се, дори за смъртта на Ашли. Приятелите й до един я изоставиха, когато се прочу из всички вестници като любовница на Кларк. Години наред бе носила бремето сама на плещите си. Беше неочакван разкош да се облегнеш на рамото на друг и за няколко мига да облекчиш част от непосилния товар.

Кий хвана брадичката й с върха на пръстите си, повдигна главата й и потърка устни в нейните.

— Не плачи повече, Лара. — Дрезгавите му думи прозвучаха леко приглушено. — Всичко е наред. — Устните му отново се отъркаха в нейните.

После я целуна, дълбоко, пламенно, влажно и изпитателно.

Очите на Лара бавно се притвориха, потъна във водовъртеж от разливаща се топлина. Волята й безрезервно се предаде и съзнанието й се понесе във вихъра на страстите, където нищо нямаше значение, освен съприкосновението — уста до уста, език до език, мъж до жена. То задоволи една първична потребност у нея, за чието съществуване не бе и подозирала.

Откликна инстинктивно. Ръцете й го сграбчиха жадно. Повдигна хълбоци нагоре, чисто женски знак на безмълвна подкана за близост.

Сякаш отдалече го чу как тихо изруга, после почувства ръцете му да се плъзгат по раменете й, сетне надолу по гърба й, бедрата, привлякоха я към него, притискайки я силно. И все по-силно.

Този ненадеен и стряскащ допир до тялото му или може би пробудилият се в пристъп на самосъхранение здрав разум я изтръгнаха от чувствената мъглявина и я върнаха в жестоката действителност.

Тя се отскубна от него и му обърна гръб. За да не падне, потърси опора в плота. Няколко пъти си пое дълбоко дъх и напразно се помъчи да възпре желанието, което бушуваше в нея.

— Заведи ме там.

Той не отговори.

Отдръпна се от плота и се извърна с лице към него.

— Заведи ме там. Трябва да разбера какво е станало с детето ми. Трябва да видя смъртния й акт с очите си, да докосна пръстта, в която е заровена. Да си изясня… нещо.

Изражението му остана непроницаемо.

— Този финал, това последно сбогуване е крайно необходимо за живите. Затуй правим погребения, панихиди и бдения. — Той пак не продума. — Дявол да те вземе! Кажи нещо!

— Значи не си ме будалкала. Наистина смяташ да се върнеш.

— Да. И ти ще ме закараш дотам.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Защо точно аз трябва да свърша тая глупост?

— Защото си достатъчно схватлив да проумееш, че съм права. Кларк имаше пръст за назначаването на Рандъл в Монтесангре. Детето ми умря вследствие подлите политически машинации на брат ти.

— Доста спорен въпрос, в най-добрия случай — отвърна той. — Значи, за по-убедително, реши да прибегнеш до няколко страстни целувчици, така ли?

Лицето й пламна.

— Едното няма нищо общо с другото — рече грубо.

Той подигравателно се изсмя.

— Знаеш ли какво, док, току-що оправда всичките ми очаквания. Даже ги надмина. — Изсвири тихо и продължително и тръсна ръка, като че се бе опарил. — Стига ти една целувчица и си готова, моето момиче.