Сандра Браун - Пламъци

— Много време сте загубили да го проучвате.

— Правех го през свободното си време.

Душата й се изпълни с гордост. Беше съвестен работник, който полагаше повече от необходимите усилия. Правилно бе постъпила да го назначи. Но макар да ценеше загрижеността му, смяташе, че не е оправдана.

— Не знам какво да ви кажа, Буи. Седми кладенец произвежда не по-малко от очакванията ни.

— Ами, аз се обадих на бригадира, но той не обърна внимание и рече, че добивът от него открай време бил нисък. Да пукна, ако мога да проумея защо. Тоя проклет кахър все ме гложди и не ми дава мира, разбирате ли?

— Разбирам. — Тя се загледа в чашата си с чая. След продължително мълчание, вдигна глава. — Пак се отнесох. Просто не мога да мисля за работа. Все се сещам за близките на онова момиченце. Всичко, което се нуждае от химическо чистене, го даваме при баща му. Приятен, услужлив човек е. Знам колко са покрусени с жена му, защото ние се чувствахме по същия начин, когато Кларк се удави. Струваше ми се, че ще трябва да погребем майка заедно с него.

— Никога не съм имал деца, но ако имах, не бих могъл да си представя как ще го заровя в земята.

Джейнълин го погледна изпитателно. Няма деца, а дали е бил женен, почуди се тя. Толкова лични въпроси искаше да му зададе, но не можеше да се престраши. Сред тях държеше да научи откъде е придобил това умение да предугажда характера на хората. Притежаваше необичайна способност да прозира преструвките на човека и да вниква право в ума и сърцето му.

Осланяйки се на интуицията му, тя го попита:

— Буи, как мислите, дали д-р Малори е направила нещо, което е довело до смъртта на момиченцето?

— Не разбирам много от медицина, но знам, че няма истински лек ни за главоболие, ни за махмурлук.

Тя се усмихна.

— Виждала съм Лара Малори лично само веднъж, но ми се стори толкова… толкова… стегната.

„Каквато аз не съм“ — каза си унило. След като бе зърнала Лара Малори, вече не се учудваше защо Кларк е пожертвал всичко, за да бъде с нея. Тя беше не само красива. В очите й се четеше интелигентност и състрадание, цялата излъчваше самоувереност и професионална вещина.

На Джейнълин й се щеше да я презира. Даваше си сметка, че нямаше да бъде толкова раздвоена, ако д-р Малори се бе оказала празноглава, съблазнителна въртиопашка, пълна с перушина, но без съдържание. В действителност бе излязло тъкмо обратното.

— Не вярвам жената, с която се запознах, да е небрежна. — Убедеността й изненада и самата нея и я накара да се почувства като предателка. — Знам, че трябва да изпитвам омраза към нея, но…

— Кой казва така?

— Майка ми.

— Винаги ли слушате майка си? Никога ли не мислите различно от нея?

— Рядко. — Признанието й прозвуча лигаво. Сигурно оттук нататък Буи ще престане да я уважава като личност и като работодател.

Но обаждането на Лара Малори ужасно я беше разстроило. Вече не можеше да сдържа чувствата си, подпря лакът върху масата и облегна чело на ръката си.

— О, боже, как ми се иска между нея и Кларк нищо да не беше се случвало. Тогава щеше да се радва на успешна политическа кариера, както мечтаеше мама. Може би даже щеше да е още жив. Мама щеше да е щастлива. А аз…

Млъкна, преди да е изтърсила, че ако събитията се бяха развили различно, тя нямаше да се разкъсва от мъчително чувство за отговорност. Да се стараеш всички да цъфтят от доволство и благополучие е адски изтощително. А също и невъзможно.

От вечерта, когато онова момиче дойде да го търси, Кий беше станал още по-сприхав. С Джоди не се бяха карали оттогава, но само защото всеки отбягваше другия. Кий отговаряше на въпросите грубо и едносрично. Бог знае какво го гнетеше, а и Джейнълин не смееше да гадае. Ходеше тежко из къщата със сърдито свити рамене и войнствено изражение. Толкова зле се чувстваше у дома, та често пъти излизаше веднага, щом се прибере.

А сега Лара Малори я беше натоварила с нова грижа.

Преди да разбере, че плаче, една сълза се търкулна по бузата й.

— Ей, ама какво е това?

Усети, че Буи размърда ръка, но се изненада, като я докосна. Когато почувства загрубелите му пръсти върху бузата си, вдигна глава и смаяно го погледна, зяпнала от смущение.

Рядко някой посягаше да я погали и зажадняла за ласка, тя неволно посегна и улови ръката му.

Той направо се вцепени. Само очите му се движеха. Местеха се постоянно ту към нейните, ту към ръката й, която покриваше неговата, после отново към очите й. Джейнълин също седеше, без да мърда, макар че отвътре я изгаряше трепетна възбуда. Долната част на тялото й беше натежала, набъбнала и трескава. Гърдите й се напрегнаха и настръхнаха, изпитваше желание да ги притисне с длани, за да не се пръснат от вълнение.