Сандра Браун - Пламъци

— От нерви е. Бяха ми устроили засада на погребението.

— Ах, лешояди такива!

— Решавай, все пак. Лешояди ли са или чакали. — Добре, че поне не беше изгубила чувството си за хумор.

— Без значение. И двете се хранят с мърша. Трябва да докарам Клем тук с пушката. Тутакси ще се пръснат.

— Благодаря за жеста, но не бива. И бездруго пак ме плюят — каза мрачно Лара. Още преди да съм си стъпила на краката като д-р Малори, нищо и никакъв лекар в малко градче, отново станах Лара Портър, омъжената любовница на Кларк Такет.

По лицето на Нанси се изписа съжаление.

— Толкова е гадно. Съжалявам.

— Благодаря. Ще се нуждая от приятелска подкрепа, колкото по-вече, толкова по-добре. — Тя въздъхна ужасена. — Не съм се крила, но не съм искала и да разгласявам местонахождението си от страх, че може да се случи тъкмо нещо подобно. Някой нарочно е разбунил това гнездо на оси. Нито за миг не вярвам, че е станало от само себе си.

— Такет се зоват. И пред нищо те не ще се спрат.

Лара изгледа втренчено сестрата.

— Кий?

Нанси поклати глава.

— Не е в неговия стил. Според мен е старата вещица. Малко или много, тук вече имате някакъв успех. Нищо, че върви адски бавно. Тя не може да го понесе. Джоди е чула за смъртта на момиченцето, разбрала е, че вие сте били първият лекуващ лекар и е съзряла своя шанс да вдигне врява.

— Можеше да го направи, когато се преместих в града.

— Но тогава щеше да се разчуе, че Кларк ви е помогнал да се установите тук. Което пък би накарало хората да мислят, че още е емоционално свързан с вас. Джоди не е искала да ви величае чак дотам. Този път Кларк не е замесен.

Думите на Нанси не бяха лишени от смисъл. Лара се отправи към кабинета си.

— Съмнявам се, че днес пациентите ще се втурнат през глава насам, но ако ме потърси някой, ще бъда в кабинета.

Спусна щорите, за да не вижда как припрените репортери тъпчат и унищожават моравата й. Седна зад бюрото си и разлисти телефонния указател. От онази сутрин във Вирджиния в личността й бяха настъпили драстични промени. Вече беше по-зряла, по-твърда и нямаше да се остави да бъде тормозена без съпротива.

— Госпожице Джейнълин?

— Буи! Какво правите тук?

Тя седеше до масата в кухнята и гледаше втренчено телефонната слушалка, която току-що беше оставила. Той бе подал глава иззад вратата. Направи му знак да влезе.

— Излиза, че непрекъснато ви стряскам, като се промъквам зад гърба ви, когато сте най-замислена. Извинявайте, без да искам. — Той пристъпи вътре с притеснен вид. — Ами, ъъъ, прислужницата ми каза да мина през черния вход. Ако моментът не е подходящ за вас…

— Не, всичко е наред. Просто се изненадах, че сте тук.

— Първо опитах в управлението, после ви потърсих в склада. Там ми казаха, че сте си тръгнали рано днес.

— Майка ми не се чувстваше добре сутринта, като тръгвах за работа, и се тревожех за нея. — Както обикновено в присъствието на Буи й се връзваше езикът. Тя посочи един стол срещу себе си от другата страна на масата. — Седнете. Тъкмо се канех да пия чай. Бихте ли искали малко?

— Чай? — Той погледна озадачен към врящия чайник върху печката. — Горещ чай? Вънка е четирийсет градуса.

— Знам, но аз… обичам чай — отвърна тя и извинително сви рамене. — Действа успокояващо.

— Щом казвате.

— Нещо друго тогава? Лимонада? Безалкохолно? Бира? Кий има бира в хладилника.

— Не, благодаря. Освен това, не мога да седна. Мръсен съм.

А на нея й се струваше прекрасен. Едва когато спомена това, тя забеляза, че дънките и ризата му са омазани с кал. Големи парчета от нея бяха полепнали и по подметките на ботушите му. Беше се набила дори в порите на кожените му работни ръкавици, които беше втъкнал в колана си, а и шапката му също беше покрита с прах.

— Не се притеснявайте — рече Джейнълин. — Мама караше братята ми да работят през летните ваканции. Те се връщаха целите вонящи на пот — не че вие воните — побърза да добави тя. — Исках да кажа, че тази кухня е направена за хора, които след работа да… нали знаете, да се отпуснат и отпочинат в нея.

Като усети, че дрънка глупости, тя се насили да млъкне.

— Явно сте дошли при мен по някакъв въпрос, така че седнете, моля.

След моментно колебание, той приседна на един кухненски стол, но на самия край.

— Не искате ли нещо за пиене? — повтори тя.

— Лимонада, може би.

Той се прокашля.

— Май бяхте на милиони мили оттук, когато влязох — забеляза, след като продължително отпи от чашата си.

— Току-що получих много тревожно съобщение по телефона. — Чудеше се дали да го сподели с него. Той я гледаше очаквателно, пък и с голямо облекчение би го обсъдила с човек, който не е замесен и затова би бил безпристрастен.