Сандра Браун - Пламъци

Как да я доближи, без да предизвика съмнението й? Трябваше да помисли, но беше сигурна, че ще намери начин.

Когато стигна вкъщи, отключи и влезе на пръсти, без да светва лампите, за да не събуди Фъргъс и Хедър, които спяха на горния етаж. Не искаше да дава обяснения за късния час, освен ако не се налагаше. Мразеше да лъже съпруга си и го избягваше, когато беше възможно.

На минаване покрай вратата на всекидневната забеляза, че телевизорът работи. Отиде да го изключи. Като заобикаляше кожения диван, две сепнати фигури подскочиха. Те нададоха изненадани възклицания и затърсиха разхвърляните си дрехи.

Дарси светна лампата, от един поглед схвана положението и сърдито попита, макар вече да знаеше:

— „Какво по дяволите става тук?“

Пасторът на Първа баптистка църква повери душата на Лети в ръцете на Всевишния и произнесе последно „амин“ над малкия бял ковчег. Безутешният вой на Марион Ленард проехтя из ветровитото гробище и накара всички присъстващи да настръхнат. Джак Ленард мълчеше, но по изпитите му, пребледнели страни се стичаха сълзи, когато задърпа скърбящата си жена си от ковчега на дъщеря им. Сцената беше сърцераздирателна и не биваше да се превръща в зрелище. Опечалените започнаха да се разотиват.

Лара бе стояла в края на тълпата, стараейки се да остане колкото може по-незабележима. Тъкмо се обръщаше да си върви, когато в лицето й блесна ярка, бяла светкавица на професионален фотоапарат. Тя инстинктивно вдигна ръка да се предпази. Първата ослепителна светкавица бе последвана от втора, после от трета.

— Мисис Портър, бихте ли коментирали съдебния иск на семейство Ленард срещу вас за допусната лекарска грешка?

— Какво? — До устата й бе пъхнат микрофон. Тя го бутна встрани. — Нямам представа за какво говорите. Освен това, името ми е д-р Малори.

Когато погледът й се проясни, тя видя, че цяла глутница репортери са й препречили пътя. Тя смени посоката. Ордата се спусна подире й. Някои явно бяха свързани с телевизионни станции — операторите подтичваха до тях и влачеха кабели. Други бяха от вестниците и мъкнеха фотографи с техните отвратителни светкавици. Преди пет години беше опознала до съвършенство снаряжението, с което боравеха средствата за масово осведомяване.

Но какво търсеха те тук? Какво искаха от нея? Имаше чувството, че кошмарът се повтаря.

— Моля ви, пуснете ме да мина.

Хвърли поглед назад и забеляза, че останалите присъстващи на погребението са се събрали на групички и си говорят с приглушени, но възбудени гласове, без да откъсват очи от театъра, който се разиграваше отстрани. Тя не беше предизвикала представлението, но неволно се бе превърнала в негов основен участник.

— Госпожо Портър…

— Името ми е Малори — настоя тя. — Д-р Малори.

— Но нали бяхте омъжена за покойния американски посланик Рандъл Портър?

Тя забърза през грижливо подкастрената трева към чакълената алея, където бе паркирана колата й в редица с останалите зад бялата катафалка и лимузината за главните опечалени.

— Вие сте същата онази Лара Портър, която беше любовница на сенатора Такет, нали?

— Моля ви, отдръпнете се. — Най-после стигна до колата си и затършува в чантата за ключовете си. — Оставете ме на мира.

— Какво ви доведе в Идън Пас, госпожо Портър?

— Вярно ли е, че сенаторът Такет ви е довел тук преди смъртта си?

— Бяхте ли още любовници?

— Какво знаете за злополучното му удавяне, госпожо Портър? Не беше ли то всъщност самоубийство?

— Вашата небрежност ли стана причина за смъртта на момиченцето Ленард?

Другите въпроси й бяха задавани стотици пъти и тя бе обръгнала към тях. Бяха се изтъркали от употреба. Но последният я сепна.

— Какво? — погледна в очите младата репортерка, която го беше поставила и повтори: — Какво казахте?

— Вашата небрежност ли предизвика емболията, която уби Лети Ленард?

— Не!

— Вие сте били първият лекар, който се е заел с нея.

— Вярно е. Но аз направих всичко възможно да спася ръката и живота й.

— Очевидно семейство Ленард не мислят така, иначе нямаше да ви съдят за допусната грешка.

Лара имаше опит и умееше да скрива реакциите си при всякакви подпитвания от личен или общ характер и при най-тежките словесни нападки, но при този въпрос едва не се олюля. Овладя се и отвърна на погледа на репортерката, без да издаде вътрешния си смут. Мускулите на лицето й се бяха вдървили от напрежение, но тя успя да размърда устни достатъчно, за да промълви: