Сандра Браун - Пламъци

Тя сложи ръка на рамото му и заговори сериозно:

— Моля те, Кий, заради двама ви, сдобрете се най-после…

— Мъча се, Джейнълин. Но тя не желае.

— Не е вярно. Просто не умее да отстъпва без сътресения. От старост и опърничавост. От самота. Не е добре със здравето, а отгоре на всичко, струва ми се, се плаши от смъртта.

Той беше напълно съгласен с нея, но това не решаваше проблема.

— Какво още трябва да направя, нали опитах какво ли не? Скъсах се да бъда учтив и любезен. Дори й подарих цветя. Нали видя какъв беше ефектът — каза горчиво. — Да пукна, ако взема да се чупя в кръста и да й целувам задника, щом се мерне пред очите ми.

— Не искам от тебе да я глезиш. Тя ще прозре лицемерието ти и ще те намрази. Но би могъл да не се впрягаш толкова лесно. Когато спомена за работа, можеше да й разправиш за последните си постижения.

— Не виждам смисъл да се перча с тях като с медали. Не съм тръгнал да я впечатлявам. Освен това, тя не дава пет пари за работата ми. Според нея летенето е хоби. Дори да бях пилот в Елитните въздушни части, пак нямаше да е доволна.

Той остави чашата от уискито върху подноса, движенията му бяха забавени и издаваха дълбоко отчаяние.

— Джоди не ме ще тук. Колкото по-скоро си замина, толкова повече ще се зарадва.

— Моля те, не го приемай по този начин. И не тръгвай, преди да се е утаила горчилката помежду ви. Още не е по силите й да превъзмогне смъртта на Кларк и понеже се измъчва заради слабостта си, така жестоко си го изкарва на теб.

— Винаги съм бил подходяща изкупителна жертва. Не ме харесва от деня на раждането ми, когато татко е пропуснал да й подари шест дузини жълти рози.

— Той я е наранил, Кий. Тя го е обичала, а той я е наранил.

— Обичала ли? — повтори той и ехидно се изсмя.

Джейнълин го изгледа със сериозно и леко озадачено изражение.

— Много го е обичала. Не си ли знаел?

Преди да успее да й отговори, на вратата се позвъни.

— Всичко ще се оправи между вас. Ще видиш. — Стисна рамото му и отдръпна ръката си.

— Аз ще отворя.

Кий не споделяше оптимизма на сестра си и реши да си налее още едно уиски. Изпи го наведнъж. То опари гърлото му, изгори хранопровода му и по всяка вероятност щеше да разстрои стомаха му. Алкохолът не му се услаждаше, както преди.

Много неща вече не му се услаждаха, както преди. Откога преспиването с жена е свързано с повече неприятности, отколкото си заслужава? Чувстваше се вкиснат от живота въобще, без да знае защо.

Отдаваше скорошното си лошо настроение на изкълчения глезен и куршумената рана върху хълбока си. Но глезенът му го безпокоеше все по-рядко, а раната бе зараснала, оставяйки само леко зачервено болезнено петно, което да му напомня за нея.

Какво тогава го тормозеше?

Скуката.

Разполагаше с прекалено много време за мислене. Мислите му неизменно се въртяха около злополучното удавяне на Кларк и около всички стърчащи нишки в предположенията, свързани с него, които висяха като разръбените краища на погребален саван. Кий държеше да научи фактите, но от друга страна се страхуваше да задълбава, да не би да попадне на нещо, което би предпочел да не знае. Изпод всеки преобърнат камък напоследък изпълзяваше грозен червей. Прецени, че е най-добре да не рови повече.

Слава богу, че отново бе започнал активно да лети. Не беше откарал Лети Ленард до Тайлър, за да спечели известност, но оттогава телефонът му не беше престанал да звъни. Вече бе изпълнил някои доста доходни поръчки и тепърва му предстояха нови. Не че имаше особена нужда от пари, макар че и те не бяха за изхвърляне. Правеше го единствено, за да утоли неистовата си потребност от движение и свобода, които само летенето можеше да му осигури.

За неговата душевна нагласа той се намираше във възможно най-неподходящия щат, в най-неподходящия град и в най-неподходящата къща. Копнееше да открие съвършено непознато място, различно от всичко, срещано досега, където езикът е неразбираем, а храната екзотична. Някое дивно кътче, в което не са и чували за семейство Такет.

Беше обиколил целия свят, за да търси точка, в която никой не знае, че е брат на сенатора Кларк Такет. Продължаваше да я издирва. Много скоро и последният чужденец съобразяваше истината. „Такет ли? Да не сте роднина на онзи сенатор от Тексас? Брат сте му? Господи, не може да бъде.“ Кларк беше аршинът, с който цял живот мереха Кий. „Кий е висок вече почти колкото Кларк.“ „Кий може да бяга почти колкото Кларк.“ „Кий се държи по-невъзпитано от Кларк.“ „Кий не се нареди сред отличниците, за разлика от Кларк, който винаги успява.“