Сандра Браун - Пламъци

Злополуката с Лети Ленард бе отразена като основно заглавие в местния вестник.

— Благодаря ти, Джейнълин — каза Кий, — но не е необходимо да ме защитаваш. Щях да постъпя по същия начин, дори да се касаеше за куче, камо ли за малко дете.

Но Джоди я интересуваше само един аспект от драмата.

— Предупредих те да стоиш настрана от Лара Портър.

— Не бих път до болницата заради нея, по дяволите. Направих го заради детето.

— Пак за детето ли мислеше, когато плати вечерята на докторката?

Вместо да се изненада или смути, че тя знае и за скарата, която бяха хапнали заедно с Лара Малори, той сви рамене.

— Не бях ял цял ден. Бях гладен. Беше с мене, когато реших да се отбия.

Очите на Джоди изгаряха от ярост.

— За последен път ти казвам. Стой настрана от нея. Върви да пиеш и да блудстваш с някоя друга.

— Благодаря, че ми напомни. Тая нощ позакъснях.

Отиде до бюфета, наля си чаша уиски и предизвикателно я гаврътна.

Джоди издаде звук на отвращение, обърна се и излезе от трапезарията с войнствена стъпка, след което се заизкачва по стълбите към втория етаж.

— Защо не можете да се погаждате с нея?

Кий понечи да се нахвърли върху сестра си, за да се защити. Измъченото й лице го спря.

— Джоди първа започна, не аз.

— Знам, че не е лесна.

Той се изсмя жлъчно на мекото й сравнение.

— Благодаря ти, че не издаде тайната ми за господин Кейто. Мама не би допуснала бивш осъден в редиците на компанията, дори да се проявява като образцов работник.

Кий вдигна въпросително едната си вежда.

— Образцов работник? Не е ли прекалено рано за такова заключение?

— Не става въпрос само за господин Кейто — рече свенливо тя и побърза да смени темата. — Наистина ли я заведе на вечеря?

— Кого? Лара Малори ли? Господи, какво толкова е станало? Прескочих до Боби Скарата за ребърца. Тя беше с мен, защото трябваше да я откарам до тях от летището. Това е всичко. Престъпление ли е?

— Тя ми се обади по телефона.

Ядът му се изпари.

— Какво?

— Позвъни ми миналата седмица. Изневиделица. Бях в службата, когато се обади и се представи. Държа се много мило. Покани ме на обяд.

Той се изсмя.

— Поканила те е на обяд? — струваше му се абсурдно.

— Така се изненадах, че не знаех какво да отговоря.

— И какво й отвърна?

— Отказах, разбира се.

— Защо?

— Кий! Това е жената, която съсипа политическото бъдеще на Кларк.

— Да не би да го е изнасилила под дулото на пистолета, Джейнълин? — подметна той кисело. — Не вярвам и да го е вързала за леглото. Освен за възстановителни процедури.

— Не ми е понятно как можеш да се шегуваш с това — сряза го сърдито тя. — Ти на чия страна си?

— На наша. Знаеш го. — Той се втренчи невиждащо пред себе си, подхвърляйки празната чаша в ръка. — Може би щеше да е интересно да приемеш предложението й. Бих искал да разбера какво е наумила.

— Смяташ, че е наумила нещо?

Той се замисли. Трябваше да признае, че мнението му за Лара Малори се беше повишило, когато забеляза с каква решителност се мъчеше да спаси живота на Лети Ленард. Беше срещал далеч по-малко всеотдайни към своите пациенти лекари, и то военни.

Но независимо от куража и умението, които бе проявила в тази криза, тя си оставаше главната фигура в скандала, непоправимо компрометирал Кларк. Тя не би дошла в Идън Пас, ако нямаше убедителни подбуди. Явно искаше нещо. Беше го намекнала, когато му каза, че разполага с разписка, която ще предяви за изплащане.

„Ще ме откараш до Монтесангре.“

Не й повярва нито за миг, че говори сериозно. Съвсем ясно беше изразила пренебрежението си към тази страна. Насила да я влачат, пак не би се върнала там.

Тогава защо му го каза? За да го предизвика? Да го заблуди и да не може да отгатне истинските й намерения?

— Нямаше да ти се обади, ако не целеше нещо — отвърна троснато на Джейнълин.

— Какво например?

— Откъде да знам, по дяволите? Току-виж иска някой Мики Маус за спомен от детството на Кларк. Или просто нещо абстрактно, като обществено признание. Ти си от най-уважаваните жители на града. Може би си мисли, че ако я зърнат с теб, ще я приемат по-лесно и работата й в кабинета най-сетне ще потръгне. Като се обади пак…

— Ако го направи.

— Смятам, че пак ще опита. Напориста мадама е. Та като се обади, премисли. Един обяд с нея може да се окаже интересен.

— Мама ще припадне.

— Не е нужно да знае.

— Тя ще разбере.

— И какво от това? Достатъчно голяма си. Имаш право да вземаш самостоятелни решения, дори да не уйдисват на Джоди.