Сандра Браун - Пламъци

Тя отвори чекмеджето на бюрото и извади голяма служебна чекова книжка.

— Намерете си жилище и си поставете телефон, за да можем да ви се обаждаме по всяко време. Не се знае кога ще се наложи. Ако от телефонната компания искат предплата, кажете им да се обадят на мен. — Написа един чек, откъсна го и му го връчи.

Триста долара, издадени на негово име, просто ей така! Не знаеше дали да ликува или да се обиди.

— Не приемам подаяния.

— Не са подаяния, господин Кейто. А аванс. Ще ви удържам по петдесет долара от първите шест заплати. Това удовлетворява ли ви?

Не беше свикнал да се отнасят мило с него и да му гласуват доверие и се чудеше как да реагира. С Хап беше лесно. Обикновено мъжете не се нуждаят от много приказки. Те сякаш разбират чувствата си и без да ги изразяват гласно. Но с жена е друго, особено когато те гледа с такива сини очи, големи колкото петдесетцентови монети.

— Идеално — отвърна той, надявайки се, че вътрешното му смущение не е проличало в гласа.

— Добре. — Тя стана, усмихна се и му подаде ръка. Буи я зяпаше няколко секунди, обладан от безумната мисъл да се избърше в панталона и тогава да докосне нейната. Разтърси я бързо и моментално я пусна. Тя веднага отдръпна ръката си. За две-три секунди се възцари неловко мълчание, след което и двамата заговориха едновременно.

— Ако не…

— Докато…

— Кажете първо вие — рече тя.

— Не. Дамите са с предимство.

— Исках да кажа, че ако нямате въпроси, с нетърпение ще очаквам да започнете работа утре.

— А аз се канех да кажа „до утре“. — Нахлупи си шапката и се отправи към вратата. — Хубаво ще е пак да се заловя за сериозна работа. Много съм ви задължен. Благодаря ви, госпожице Такет.

— Пак заповядайте, господин Кейто.

На излизане се спря до прага и се обърна.

— Към всички ваши служители ли се обръщате на фамилия?

Въпросът сякаш я завари неподготвена. Вместо да отговори, тя припряно заклати глава.

— Тогава ми викайте Буи, добре?

Тя преглътна видимо:

— Добре.

— И името ми е Буи, като Джим Буи и Буи Ножа. Не Боуи като Дейвид, рокпевеца.

— Разбира се.

Стана му тъпо, че го каза — какво я интересуваше, по дяволите, как си произнася името? — докосна периферията на шапката си и се изниза.

— Да не би печеното да е прекалено сухо, Кий?

Въпросът на Джейнълин го изтръгна от дълбоките му мисли. Той се поизправи на стола, погледна я над масата и се усмихна.

— Прелестно е, както винаги. Не съм много гладен тая вечер.

— Така става, като се наливаш с уиски — намеси се Джоди.

— Изпих само една чашка преди вечеря. Както и ти.

— Но аз ще се задоволя с нея. А ти ще идеш пак да се натряскаш, както всяка божа вечер.

— Откъде знаеш какво ще правя тая вечер? Или която и да било друга вечер? Освен това, теб какво те интересува?

— Моля ви — възкликна Джейнълин и закри ушите с ръце. — Престанете да си крещите. Не може ли поне веднъж да се нахраним без кавги?

Кий знаеше, че сестра му искрено страда и каза:

— Извинявай, Джейнълин. Приготвила си страхотна вечеря. Не исках да я развалям.

— Не ме е грижа за вечерята. Тревожа се за вас. Мамо, лицето ти е почервеняло като домат. Изпи ли си лекарството днес?

— Да, изпих го, много ти благодаря. Но не съм дете, да знаеш.

— Понякога се държиш досущ като дете, щом става дума за лекарства — схока я внимателно Джейнълин. — Освен това едно време никога не ни разрешаваше да крещим на масата.

Джоди бутна чинията си настрана и запали цигара:

— Баща ти не търпеше разправии на масата. Викаше, че му пречели на храносмилането.

Джейнълин се оживи, щом се отвори приказка за баща й. Представите й за него бяха съвсем смътни.

— Ти помниш ли това, Кий?

— Жестоко ни свиваше за подобни работи — отвърна Кий и се усмихна на сестра си. — понякога ми приличаш на него.

— Шегуваш ли се? — по тънката й шия изби червенина и се плъзна нагоре по лицето. Трогателно лесно беше да й доставиш удоволствие. — Наистина ли?

— Наистина. Имаш неговите очи. Нали, Джоди?

— Предполагам.

Не желаеше да се съгласи с него дори по такъв очевиден и незначителен въпрос, но той реши да не й обръща внимание.

— И трите деца наследихме синилката на Такетови. Едно време се ядосвах, когато хората ни думаха на двамата с Кларк: „Момчета, имате прекрасни очи. Също като на татко ви.“

— Защо се ядосваше? — попита Джейнълин.

— Не знам. Навярно ме е карало да се чувствам като лигльо. Момченцата не обичат да им разправят, че са „прелестни“.