Сандра Браун - Пламъци

„Ама че майтап“ — мислеше си подигравателно Хедър.

Тъкмо майка й водеше разюздан полов живот. Славата й се носеше из целия град, дори децата в училище знаеха, въпреки че никой досега не бе посмял да го подметне на Хедър. Беше прекалено известна.

Но слуховете и шушуканията стигаха до ушите й. Тя всячески се мъчеше да не им обръща внимание, най-вече вкъщи, когато майка й се държеше особено неприятно. Безброй пъти можеше да запуши устата на Дарси с най-пресните клюки за нея. Но не го правеше и нямаше да го направи заради Фъргъс. Не би сторила или казала нищо, което косвено да засегне баща й, или да го постави в неудобно положение.

Затова, когато Дарси я ругаеше за връзката й с Танър и я тормозеше с въпроси за сериозността й, тя изтърпяваше мъчението с враждебно мълчание.

Освен галенето и целувките, не бе извършила нищо срамно. Основната причина за въздържанието й беше, че не желаеше да прилича на майка си. Явно бе наследила силната чувственост на Дарси, но не беше задължително да й се поддава. В никакъв случай не би допуснала да й излезе име на развратница — каквато майката, такава и дъщерята. Нито ще предаде любовта на баща си, както постъпва майка й.

Танър седеше смълчан до нея и я изчакваше търпеливо да превъзмогне опасенията си.

— И аз изпитвам същото като теб, Танър. Честно — каза тя. — Е, може би не чак толкова необуздано — добави с мила усмивка. — Но те обичам достатъчно, за да искам да спя с теб.

— Кога? — попита прегракнало той.

— Когато усетим, че моментът и настроението са подходящи. Моля те, не ме пришпорвай повече.

Разочарованието му бе явно, но той се усмихна и се наведе да я целуне нежно.

— По-добре да те откарам вкъщи, докато не сме закъснели. Майка ти ще побеснее, ако се забавиш и с трийсет секунди.

Пристигнаха точно навреме. Въпреки това Дарси ги посрещна на вратата, Танър — с кръвнишки поглед, а Хедър, с лекция как едно момиче трябва да пази името си неопетнено.

— Добро утро.

— Добро утро.

Буи Кейто и Джейнълин Такет се гледаха от двете страни на бюрото в тясната канцелария на склада. Той с изненада установи, че очите им са на една линия. Не беше забелязал при първата им среща, че е висока почти колкото него. Беше му се сторила толкова изящна, дори крехка, седнала зад огромното си писалище, и притеснена като курва в черква.

Как можа да му хрумне подобно сравнение, когато се намираше в присъствието на такава дама? Сякаш изрекъл мислите си на глас, той побърза да замаже грешката си.

— Извинявайте, че ме нямаше в „Палмата“, когато сте ме търсили. Хап — господин Холистър, ми предаде съобщението ви да мина, щом ми е удобно. Сега удобно ли е?

— Да, много мило от страна на господин Холистър, че не е забравил.

— Винаги се е държал свястно с мен.

— Е, благодаря, че дойдохте. Седнете, моля.

Тя посочи железния стол зад гърба му. Той се настани в него, а тя отново зае мястото си до бюрото. Внимателно приглади полата си отзад и едва тогава плавно се отпусна. Някои жестове, като последния, извършваше грациозно, без да се замисля. Но в други моменти, особено когато гледаше право в него, движенията й ставаха резки и некоординирани, като на новородено жребче. За първи път срещаше такъв нервак. Ако й викне „Па!“, сигурно тутакси ще припадне.

Не можеше да си представи защо госпожица Джейнълин се притеснява от това събеседване. Тя държеше всички козове в ръцете си. Той зависеше от нея, неговото бъдеще висеше на косъм, а не обратното.

— Аз… — Тя сбърка и се прокашля, за да продължи. — Отвори ни се едно място за работа.

— Да, мем.

Огромните й сини очи станаха още по-големи.

— Вие сте знаели?

Кога най-сетне ще се научи да си затваря тъпия плювалник?

— А, ъъъ, чух, че сте уволнили един, след като сте го обвинили в кражба.

— Но той наистина крадеше! — Гръмкото й възклицание стресна и двамата. Тя се засрами от избухването си. Буи реши да я успокои и така да отбележи няколко точки в своя полза.

— Не се и съмнявам, госпожице Такет. Нямате вид на човек, дето ще седне да хвърля обвинения, без да е сигурен в тях.

Буи беше чул как мъжът, на когото всички викаха Мюли, едва ли не се хвалеше, че бил уволнен от „оная дръглива кучка Такет“. Обидните имена, с които червенокосият бе обсипал Джейнълин и грубия начин, по който бе говорил за нея, не си уйдисваха със спомените на Буи за тихата, срамежлива дама, с която се бе запознал.

Поразпита предпазливо наоколо и научи, че Такетови минават за справедливи люде. Очаквали от работниците им да се трудят яко, но плащали добре. За госпожица Такет се разправяше, че била особено разбрана и не вадела душата на хората. Очевидно Мюли Бил беше не само крадец, но и лъжец.