Сандра Браун - Пламъци

Отначало нищо не каза. Когато проговори, гласът му се накъсваше от вълнение.

— Извинявай. Господи, стана без да искам. Ще ме издадеш ли?

Хедър видя, че се чувства унизен и съжали за противната си реакция към станалото не само по негова вина, погали го по косата.

— Няма нищо, Танър. Не го очаквах и прекалих.

— Не, не е вярно. С пълно право ти стана гадно.

— Не ми стана гадно. Честно. Както и да е, всичко е наред. Няма да кажа на никой, бъди спокоен. Как можа да си помислиш такова нещо? Забрави за случилото се.

— Не мога, Хедър. Не мога, защото… — Той се поколеба, като че да събере кураж и изтърси: — Защото ако го бяхме направили както трябва, нямаше да се изложа така.

Хедър отново извърна очи към обляната в лунна светлина вода. Той никога не й беше казвал, че иска да отидат докрай. А го искаше — сигурна беше. Но едно е да знаеш това, съвсем друго, да ти го каже. По-страшно е да й го каже — тогава ще трябва да вземе решение.

— Не ми се сърди — продължи той, — само ме изслушай. Моля те. Обичам те, Хедър. Ти си най-хубавото, най-симпатичното, най-умното момиче, което съм срещал. Знаеш, че искам да науча всичко за тебе. Да те опозная отвътре — добави нежно.

Думите му я изненадаха приятно. Караха тялото й да потръпва на скрити местенца.

— Това са вълнуващи приказки, Танър.

— Не те баламосвам. Говоря ти честно.

— Знам.

— Огледай се. — Той махна към паркираните коли зад тях. — Всички други го правят.

— И това знам.

— Ами, мислиш ли… Тоест, искаш ли?

Тя се взря в трескавите му очи. Искаше ли наистина? Може би. Не защото беше безумно влюбена в него. Нямаше намерение да прекара целия си живот с Танър Хоскинс, бакалския син, да има деца и внуци от него и да го търпи до старини. Но беше симпатяга и явно я обожаваше.

Тя му отвърна с уклончиво „да“.

Окуражен, той се присламчи по-близо до нея по грубите дъски.

— Няма да ти лепна някой СПИН, я, или нещо подобно, нали се познаваме. И на всяка цена ще гледам да не забременееш.

Развеселена от сериозността му, тя го хвана за ръката и я стисна.

— Не се тревожа за това. Вярвам, че ще вземеш мерки.

— Тогава какво ни пречи? Вашите ли?

Усмивката й се стопи.

— Татко сигурно ще те застреля, само да чуе за какво си говорим. Майка ми… — въздъхна. — Тя е убедена, че вече сме го направили.

Колебанието на Хедър произтичаше тъкмо оттам. От майка й. Тя не искаше да затвърждава лошото мнение на Дарси за нея.

Отношенията с баща й бяха прости. Той мислеше, че слънцето изгрява и залязва с нея. Тя беше неговата слабост и гордост, скъпото му момиченце. На драго сърце би дал живота си за нея. Беше сигурна в безграничната му любов.

Отношенията с майка й обаче не бяха толкова ясно определени. Дарси имаше променлив и непредсказуем характер. Не беше така лесно да я обичаш, както непоклатимия й баща. Ако Фъргъс беше постоянен като изгрева и залеза, Дарси се обръщаше като времето.

Някои от най-ранните спомени на Хедър датираха от времето, когато Дарси я издокарваше и я замъкваше в центъра на града. Перчеше се с нея нагоре-надолу по тротоара на Тексас стрийт, обикаляше из магазините, като се стараеше всички да ги видят и заприказват. Дарси обичаше да се фука с нея.

Но щом се приберяха вкъщи, глезенето свършваше. Майка й моментално скътваше нежността, с която я обсипваше пред хората, и се заемаше с приготовления за следващата им разходка.

„Упражнявай се на пианото, Хедър. Други ще грабнат наградите на конкурса, ако не се упражняваш.“

„Изправи се, Хедър. Хората ще си помислят, че нямаш достойнство, ако ходиш прегърбена.“

„Престани да си гризеш ноктите, Хедър. Ръцете ти изглеждат ужасно, освен това е грозен навик.“

„Измий си лицето отново, Хедър. Около носа ти още се виждат черни точки.“

„Не скачаш достатъчно пъргаво, Хедър. Догодина няма да те преизберат за капитан на училищния мажоретен състав, ако клинчиш така.“

Макар Дарси да твърдеше, че я тика напред, защото иска да бъде най-добрата и да получава най-хубавото, Хедър подозираше, че достиженията й са необходими по-скоро на майка й, отколкото на самата нея. Тя също се съмняваше, че зад майчината любов на Дарси се крие дълбока неприязън, граничеща направо с ревност. Това озадачаваше Хедър. Майките не бива да ревнуват децата си. Какво толкова е сторила или е пропуснала да стори, за да предизвика това противоестествено чувство?

С порастването на Хедър сблъсъците между тях ставаха все почести и ожесточени. Дарси си въобразяваше, че Хедър се е отдала на сексуални прегрешения. Тя непрекъснато й подхвърляше двусмислени обвинения и тънки намеци.