Сандра Браун - Пламъци

— Тоя тип Мюли е едно гадно плямпало, госпожице Такет — каза Буи. — Затуй не му се вързах много на дрънканиците. Просто се чудя, защо губим от ценното ви време да приказваме за него.

— Той беше сондьор.

— Да, мем.

— Предлагам ви неговото място.

Сърцето му подскочи, но лицето му остана безизразно. Беше се надявал, че го вика за работа, но още не можеше да повярва на късмета си, никак не би се изненадал, ако в следващия момент му удари плесница.

— Звучи страхотно. Кога започвам?

Тя заопипва копчетата на блузата си.

— На първо време смятам — рече несигурно — да изкарате един пробен период. Да видим как… как ще се справите.

Ето на. Плесницата не закъсня.

— Да, мем.

— Компанията принадлежи на семейството ми, господин Кейто. Аз съм едва трето поколение в нея и се чувствам длъжна да защитавам…

— Боите ли се от мен, госпожице Такет?

— Да се боя? Не — отвърна тя и престорено се изсмя. — За бога, не, разбира се. Просто може да не ви хареса да работите за „Такет Ойл“, постоянното назначение вероятно ще ви създаде известни трудности, след като наскоро сте излезли от…

Тя се размърда неспокойно на стола си.

— Ако след време и двете страни са доволни една от друга, ще ви дам постоянно място. Как ви се струва? — Хвърли му неуверена усмивка.

Буи също се размърда на стола и замачка периферията на шапката между пръстите си, забил поглед в нея. Ако друг му беше предложил временна работа, докато докаже, че го бива, щеше да му отвърне „еби си майката“ и да му тръшне вратата. Но беше наясно докъде може да го доведе лютият му нрав и го обузда.

— Всичките ви нови служители ли минават през тоя, ъъъ, пробен период?

Тя навлажни устните си с език и пак се хвана за копчетата на блузата.

— Не, господин Кейто. Но, честно казано, досега не ми се е случвало да назначавам човек, пуснат условно от затвора. Аз нося отговорност работата да върви без засечки. Не искам да сбъркам.

— Няма.

— Убедена съм в това. Ако не бях, нямаше да ви повикам на разговор.

— Можете да проверите досието ми в Отдела за изправителните заведения. Намалиха голяма част от присъдата ми за примерно държане.

— Вече говорих с вашия наблюдаващ инспектор. — Очите му се стрелнаха към нейните и тя се изчерви. — Трябваше да го сторя. Исках да разбера, какво… какво сте извършили.

— И той каза ли ви?

— Да, нападение с телесна повреда.

Той отмести поглед и няколко пъти прехапа долната си устна. За пореден път се изкуши да си тръгне. Нищо не й дължеше, по дяволите, още по-малко обяснение. Не смяташе да се оправдава пред никого.

Но, странно, искаше Джейнълин Такет да разбере защо бе извършил това престъпление. Не беше в състояние точно да определи от какъв зор. Може би защото тя гледаше на него като на истински човек, а не просто като на бивш затворник.

— Копелето само си го изпроси — рече.

— Как?

Той се поизправи на стола и се приготви да изложи пред нея фактите, пък тя както ще да ги си тълкува.

— Беше ми хазяин. Той и жена му живееха в апартамента под мен. Беше гадна дупка, но по онова време не можех да си позволя повече. Тя — жена му де, беше адски мила жена. Грозна като вещица, ама с добро сърце, нали се сещате?

Джейнълин кимна.

— Все ми правеше разни услуги. Ту ще ми зашие копчетата на ризата, ту нещо друго, понякога ми донасяше по някоя манджа — де яхнийка, де парче сладкиш, каквото остане, щото, викаше, ергените не се хранят както трябва, а човек не може да издаяни само с полуфабрикати.

Той друсна шапката върху коляното си.

— Един ден я срещнах на стълбите. Окото й беше насинено. Помъчи се да го скрие от мен, но лицето й от лявата страна беше цялото подуто. Опита се да ме забаламоса нещо, но аз веднага се сетих, че нейният хубостник я е разкрасил така. Неведнъж го бях чувал да й крещи. Но не знаех, че я бъхта като боксова круша. Насвих го и му казах, че ако толкова го сърбят ръцете, да дойде при мене, няма да го разочаровам. Той ме разкара, да не съм си пъхал носа в чужди работи. След две-три седмици пак я преби. Тоя път не се размина само с думи. Треснах му няколко юмрука, ама тя се намеси и ми се примоли да го оставя. — той поклати глава. — Иди, че разбери. Както и да е, предупредих го, че ако пак я удари, ще го убия. Минаха няколко месеца и аз реших, че си е взел урок. Тогава една нощ се събудих от врявата долу. Тя пищеше, плачеше и молеше за помощ.

Хукнах към апартамента им и избих вратата с ритник. Така я беше блъснал в стената, че в мазилката имаше дупка, а ръката й висеше счупена. Тя се бе свила на пода, а той я налагаше с каиш.