Сандра Браун - Пламъци

— Не, Лети, не! Бори се! Моля те! Колко ни остава, Кий?

— Вече виждам болницата.

Захапа ноздрите на Лети и устата й и започна да вкарва въздух.

— Не умирай! Не умирай, Лети! — зашепна горещо.

— О, господи! — изхлипа пресипнало Джак. — Отива си.

— Лети! — нададе писък Марион. — О, боже, моля те! Не!

Лара дори не чуваше истеричните им крясъци. Вниманието й беше приковано върху дребничкото телце, докато ритмично притискаше тясното гръдно кошче и го редуваше с живителни струи въздух уста в уста.

Когато усети признак на пулс, извика от облекчение. Гърдите на детето започнаха да се повдигнат и спускат с възстановяването на дишането. Лара продължи да го стимулира. Пулсът бе слаб, но сърцето й отново биеше.

— Отървахме я!

Кий приземи „Чопъра“.

Хората от травматологичния екип се приближиха, снишили глави, за да се предпазят от перките. Лара остави пациентката си и помогна да задържат Марион, когато положиха детето на носилката и го подкараха към спешното отделение. Те тръгнаха подире му, но една сестра ги спря и ги насочи към чакалнята.

— Искам да бъда при детенцето си — напираше Марион към отдалечаващата се носилка.

— Съжалявам, мем, трябва да изчакате тук. Тя ще получи възможно най-добрата медицинска помощ.

Лара кимна разбиращо към сестрата.

— Аз ще се погрижа за нея. Благодаря ви.

Двамата с Джак отведоха Марион в чакалнята. Той й говореше утешително:

— Трябва да се обадя на близките ни, Марион.

— Вървете. Аз ще остана с нея.

— Не — каза Марион и категорично поклати глава. — Искам да бъда с Джак. — Не можаха да я разубедят. Подкрепяйки се един друг, съпрузите тръгнаха с провлачена стъпка да търсят телефонен автомат.

— Хлапето ще издаяни ли?

Гласът на Кий я сепна точно зад гърба й и Лара се извърна. Той наблюдаваше как Ленардови се отдалечават надолу по коридора.

— Виси на косъм.

— Едва не я изтървахте, нали? — погледът му се отмести към нея. — И се опитахте със зъби и нокти да я спасите.

— Това ми е работата.

След малко попита:

— Ами ръката й?

— Не знам. Може да я загуби.

— По дяволите! — Мушна слънчевите си очила в джобчето на ризата, която си бе направил труда да закопчее, преди да ги последва в болницата.

— Трябва да пийна глътка кафе. Вие искате ли?

— Не, благодаря.

— Когато сте готова за връщане в Идън Пас…

Лара поклати глава.

— Ще чакам тук с тях. Поне, докато излезе от операционната. Вие можете да си тръгнете, когато пожелаете. Аз все някак ще се прибера.

Той я изгледа втренчено и каза отривисто:

— Отивам за кафе.

Лара го проследи с очи как пое по стерилния коридор с твърда стъпка, без да се олюлява, като едва забележимо накуцваше, за да щади десния си глезен. Въпреки неугледния си вид, човек никога не би могъл да се досети, че само преди броени минути го е изтръгнала от пиянски унес.

Беше приземил хеликоптера между един многоетажен гараж и болничното здание. Маневрата изискваше сериозно умение. Хвалбата му, че може да лети където и когато си поиска, не беше напразна.

Съпрузите Ленард се върнаха след телефоните обаждания и започнаха продължителното си бдение. Кий също се появи с няколко чаши кафе и готови сандвичи. Лара го представи на притеснените родители.

— Никога не ще можем да ви се отблагодарим — рече през сълзи Марион. — Каквото и да се случи сега, ако не ни бяхте докарали, Лети… тя…

Той я стисна окуражително за рамото, вместо да натяга и без това тежкото положение с пустословия.

— Ще се върна веднага. — Без повече обяснения, отпраши нанякъде.

Сведенията от операционната мъчително се бавеха. Всеки път, щом сестрата се приближеше към чакалнята, тримата изтръпваха. Но при тези периодични и кратки визити тя само съобщаваше, че хирурзите правят всичко възможно да стабилизират Лети и да спасят ръката й от ампутиране.

Тази сутрин в спешното отделение беше напрегнато. Няколко души бяха претърпели сериозни наранявания в катастрофата на междущатската магистрала. Бяха се сблъскали три превозни средства, сред които един микробус, пълен с възрастни хора, тръгнали на излет. Персоналът беше под пара, но по преценката на Лара, добре подготвен.

Кий се върна след час, понесъл грамадна найлонова торба с емблемата на местния универсален магазин. Връчи я на Лара и Марион.

— Мислех, че ще се чувствате по-добре, ако се преоблечете.

В плика намериха панталони и тениски. Дрехите им се бяха вкоравили от кръвта на Лети. Отидоха в най-близката тоалетна да се поизмият и преоблекат. Когато Джак се опита да възстанови похарчената сума на Кий, той категорично отказа.