Сандра Браун - Пламъци

— Помогнете ми да я сложа отзад.

Лара и бащата на детето заедно го вдигнаха от скута на майката и го отнесоха към багажника. Лара се качи вътре и полека намести тялото на детето, докато бащата го оставяше върху тапицерията. Майката също се вмъкна и приклекна от другата страна на дъщеря си.

— Дайте ми одеялото. — Мъжът й го донесе и Лара покри с него детето, за да запази телесната му температура. — Карайте към окръжната писта. Надявам се, знаете къде се намира.

Той кимна.

— Там скоро ще дойде хеликоптер, за да я откара в Тайлър. — Той захлопна капака на багажника и изтича към шофьорското място. Две минути след пристигането им отново бяха на път.

С чевръсти движения Лара махна напоената с кръв хавлиена кърпа от рамото на момиченцето и я смени с малки стерилни марлени тампони 4×4. Напъха ги в раната, след това направи стегната превръзка на рамото с ластичен бинт. Кръвотечението можеше да бъде фатално, ако не бъде спряно.

После започна да търси вена по вътрешната част на ръката. Детето взе да повръща. Майката извика от отчаяние. Лара спокойно каза:

— Обърнете главата настрани, за да не се задави.

Майката изпълни заръката. Дихателната тръба на пациентката беше отпушена, но въпреки това дейността беше слаба, както и пулсът.

Бащата караше като луд, свиреше озверен с клаксона на всяка изпречила се на пътя кола, профучаваше през кръстовищата и ругаеше през сълзи. Майката ридаеше шумно и безутешно.

Лара я болеше за тях. Знаеше какво е да гледаш безпомощно как детето ти умира, удавено в кръв.

Неудовлетворена от намерената върху ръката на момиченцето вена, тя взе бързо решение да опита със срез. Измъкна крачето на детето изпод одеялото и под ужасения поглед на майката клъцна със скалпела малък отвор на глезена й. Напипа вената, боцна я и вкара тъничък катетър, през който включи системата за глюкоза. Пръстите й се движеха припряно, но сръчно, съши миниатюрния разрез и закрепи катетъра.

От нея се лееше пот и тя избърса с ръкав челото си.

— Слава богу — прошепна, когато видя, че са пристигнали на пистата.

— Къде е хеликоптерът? — изкрещя бащата.

— Натиснете клаксона.

От хангара с вълниста ламарина бързо излезе мъж в омазнен гащеризон с възпалени очи и отиде право при шофьора.

— Вие ли сте док Малори? — попита той.

Бащата посочи към купето. Механикът се наведе и се ококори, като зърна толкова много кръв.

— Док?

Лара отвори вратата отзад и слезе.

— Обадиха ли се от болницата „Мъдър Франсес“?

— Единият им „Чопър“ е отишъл до Лейк Палестайн да вземе някакъв мъж, получил сърдечен удар, а другият е на междущатската магистрала номер 20, където е станала тежка катастрофа.

— Уведомили ли са Медицинския център?

— Техният „Чопър“ също е на мястото на катастрофата. Явно има страхотно меле. Казаха, че ще гледат да пратят друг. Сега се мъчат да се свържат.

— Но тя няма време!

— О, боже, детенцето ми! — зави майката. — Ще умре, нали? О, боже!

Лара обърна очи към мъничкото телце и видя как животът в него гасне.

— Господ да ми е на помощ. — покри лицето си с ръце, ръкавиците й миришеха на прясна кръв. Това беше най-големият й кошмар. Да наблюдава как едно дете умира. Как му изтича кръвта. А тя не е в състояние да го предотврати.

— Докторе!

Бащата на детето я сграбчи за ръката и я разтърси.

— Ами сега? Трябва да сторите нещо! Детенцето ни умира!

Знаеше го съвсем ясно. Знаеше също, че сама не може да се справи с такъв тежък случай. Можеше временно да задържи положението, но момиченцето почти със сигурност щеше да загуби ръката си, ако не и живота си, ако не получи необходимото спешно лечение. Малката окръжна болница не беше оборудвана да се заеме с такава сериозна травма. С дълбока порезна рана, да, със счупена лъчева кост, също, но не и с това. Напразно биха прахосвали време да я карат там.

Тя се нахвърли към слисания механик.

— Не можете ли вие да ни качите? Въпросът е на живот и смърт.

— Ама аз само ги човъркам. Не умея да летя. Но тук има един пилот, който може би ще ви помогне.

— Къде е?

— Ей там. — Той посочи с палец към хангара. — Ама и той не е съвсем наред.

— Има ли самолет подръка? Още по-добре, хеликоптер?

— Оня състезател по голф, дето се пенсионира наскоро, де? Той държи хеликоптер, „Чопърче“. Адски готино. Веднъж-дваж седмично ходи до Далас да играе. Арабия е. Няма да има нищо против да го вземете, щом сте на зор.

— По-бързо, по-бързо! — примоли се майката.