Сандра Браун - Пламъци

— Дори да се бяхте опитали да се свържете, нямаше да успеете. Откачих телефона си. Някои журналисти не разбират от отказ и продължават да напират.

— И на Кий се обаждаха.

Щом чу името му, сякаш я пронизаха право в сърцето, помъчи се да заглуши болката и махна кашона с книги от н стол.

— Заповядайте, седнете. Искате ли нещо за пиене? Не съм сигурна какво е останало вкъщи…

— Благодаря, няма нужда. — Джейнълин се озърна в бъркотията наоколо. — Какво значи това?

— Пълно безредие — отговори Лара с кисела усмивка и седна на кашона. Уморено прибра един паднал кичур от косата си. Откакто се бе върнала, и най-малкото движение й костваше къртовски усилия. — Събирам си багажа.

— За какво?

— Напускам Идън Пас.

Навярно Джейнълин бе единственият човек в града, който не се зарадва на новината. По лицето й се изписа смесица от слисване и отчаяние.

— Но защо?

— По очевидни причини. — В гласа на Лара прозвуча горчивина, която тя не съумя да прикрие. — Нещата тук не се развиха според очакванията ми. Кларк сбърка, че ми завеща това място. А аз сбърках, че го приех.

Трогна се, когато видя сълзи в очите на Джейнълин.

— Хората в нашия град са толкова тъпи! Вие сте най-добрият лекар, който сме имали.

— Мнението им за мен няма нищо общо с професионалните ми качества. Те просто се поддадоха на натиск. — Е не беше необходимо да споменава Джоди Такет като главна виновница за изолирането й.

Джейнълин и бездруго беше в течение, и по неволя се чувстваше съпричастна.

— Съжалявам.

— Знам. Благодаря ви. — Двете жени се усмихнаха една и друга. Ако обстоятелствата се бяха стекли иначе, можеха да станат много близки приятелки. — Как е майка ви? Има ли резултат от лечението?

Джоди й разказа за очебийното подобрение в състоянието на Джоди. Лара не искаше да помрачава оптимизма й, но реши, че е неин професионален дълг да внесе известен реализъм.

— Радвам се да чуя, че се чувства по-здрава, но бъдете нащрек. Трябва да продължи да изпълнява стриктно предписанията на лекарите, докато не ги отменят. Би следвало да се явява и на чести редовни прегледи. И преди да отхвърлите напълно ангиопластиката, като средство за разширяване н сънната артерия, бих й препоръчала да се подложи на още един кръг от задълбочени изследвания.

— Не съм убедена, че мама ще се съгласи, но ако забележа признаци на преумора, или да не дава господ, на нов пристъп ще се опитам да се наложа над нея.

Побъбриха си още няколко минути и Джейнълин стана да си върви. На вратата каза:

— Гледах съпруга ви в тазсутрешното шоу „Днес“. Предадоха репортаж как приема поздравления от президента.

— Да, и аз го гледах.

— Водещият попита защо не сте с него. Той отвърна, че сте смазана от преживелиците в Монтесангре и затова не сте могли да го придружите във Вашингтон.

Доядя я, че Рандъл говори от нейно име и разпространява неверни сведения. Недвусмислено му беше дала да разбере какво е отношението й към него, когато бяха в Хюстън и не мръдна от спалнята на апартамента, докато не се убеди, че е напуснал хотела, за да хване самолета за Вашингтон. Дори не се бяха сбогували.

Извиненията за отсъствието й във Вашингтон бяха продиктувани единствено от стремеж за лична изгода, но освен да му потърси сметка за това, тя не беше в състояние да го спре. Въпросът не заслужаваше да настоява за среща с него. И бездруго тя щеше да се състои в съда на бракоразводното дело, когато интересите й щяха да бъдат защитавани от адвокат.

— Сигурно е било… — Джейнълин се поколеба, сетне продължи направо: — Дори не мога да си представя как сте се почувствали, като сте разбрали, че през цялото време е бил жив.

— Наистина не можете.

Мислено Лара отново видя Рандъл изтегнат във ваната. Чу кънтенето на писъците си в стените с крещящите плочки, пращенето на разцепено дърво, когато Кий изби с ритник вратата и влезе, после усети прегръдката на ръцете му около тялото си. Зарови лице на гърдите му. Отначало решиха, че Рандъл е мъртъв.

Но той оживя.

Оттогава Кий избягваше да я докосва дори случайно. Не съществуваха думи, с които да опише зверския ужас от възкръсването на Рандъл, затова простичко каза:

— Смаях се, като видях, че е жив.

— Положително, но не изглеждате чак толкова потресена, защо не отидохте във Вашингтон с него? — Едва изрекла грубия си въпрос, Джейнълин моментално го оттегли. — Извинявайте. Непростимо прекалих.

— Не е нужно да се извинявате. Въпросът е съвсем основателен. Отговорът е прост — не исках. Политиката не е моето поле за изява, а на Рандъл. Той може да прави каквото пожелае с новопридобитата си известност. Аз бих предпочела да забравя за моята, както и всички останали.