Сандра Браун - Пламъци

Внезапно той се закова на място и Джейнълин вдигна глава. Джоди ги наблюдаваше от верандата. Изглеждаше чудесно. Явно докторите напразно бяха били тревога и както обикновено, Джоди се бе оказала права. Все повече се съвземаше, независимо от зловещите им прогнози.

Напоследък в нея се забелязваха видими признаци на подобрение. Тя настояваше, че се чувства по-здрава и беше по-жизнена. С готовност и без да се суети, вземаше лекарството си. Дори бе намалила цигарите на две кутии дневно. А предната сутрин бе подновила постоянния си час във фризьорския салон.

Джейнълин се съмняваше в случайността на факта, че Джоди живна в мига, в който научиха за отпътуването на Кий от Монтесангре. Въпреки честите им кавги, майка й и брат й бяха дълбоко привързани един към друг.

— Здрасти, Джоди.

Тонът му беше сдържан и предпазлив. Още носеше спомена за болезнените, необмислени думи, които Джоди му бе подхвърлила преди заминаването. Джоди също вероятно не бе забравила опустошителните си слова. Тънките й устни потрепнаха веднъж, като че в нея прещракаха закъснели угризения.

— Както виждам, връщаш се цял-целеничък.

— Горе-долу.

Джейнълин ги стрелкаше с очи, изгаряща от желание да запази това негласно примирие.

— Хайде да влезем вътре и да пийнем по нещо преди вечеря.

Джоди пристъпи преди тях в гостната. Отказа питие, но запали цигара.

— Прочетох, че бунтовническата армия е конфискувала самолета ти. — Тя издуха струя дим към тавана.

— Точно така. Благодаря, сестро. — Той пое скоча с лед, който сестра му беше наляла. — Няма значение. Човекът, от който го наехме, се надяваше, че ще се разбием или че ще ни се случи нещо непоправимо, за да може да прибере застраховката. Имаше нужда повече от парите, отколкото от самия самолет.

— Така си и мислех. Непрекъснато се забъркваш с такива типове.

— Като става дума за безскрупулни типове — обади се Джейнълин в стремежа си да предотврати всякакви търкания. — Дарси Уинстън беше на фризьор онзи ден, когато и аз си навивах косата. Та тя разправяше за дъщеря си Хедър, че двамата с Танър Хоскинс не можели да свалят ръчищата си един от друг. Тя каза, че преди да е станало късно, сигурно ще се наложи да ги облее с градинския маркуч.

Кий се изхили. Джейнълин го изгледа недоумяващо.

— Всички се засмяха на думите й. Нищо не разбирам.

— О, за бога, Джейнълин — сряза я нетърпеливо Джоди.

— Какво?

— Нищо — рече Кий. — Продължавай. Какво друго разправяше госпожа Уинстън?

— Когато се появи репортажът за теб и д-р Малори, тя избута всички и се лепна за телевизора. А като съобщиха, че господин Портър все пак не е мъртъв, изнесе цяло представление.

— В какъв смисъл? — Кий вече не се усмихваше.

— Избухна в неистов кикот. На никой друг не му беше смешно. Буквално цвилеше. Честна дума, дори „вулгарно кречетало“ е твърде ласкаво определение за тази жена.

— Тя е една долна мръсница — отбеляза Джоди и тръсна цигарата си в пепелника. — Фъргъс си въобразяваше, че като се ожени за тая жалка отрепка, тя автоматически ще се преобрази в почтена жена. Това не стана, разбира се. Под всичките си скъпи, елегантни дрехи, пак си е боклук. Фъргъс винаги е бил глупак.

Мейдейл ги извика за вечеря и поднесе на Кий любимите му ястия: пилешки пържоли и ростбиф с цялата гарнитура към него. За десерт имаше два сладкиша — с праскови и с орехи — и домашен ванилов сладолед.

Джейнълин очакваше, че ще се нахвърли лакомо на вкусотиите, които бе поръчала да му приготвят, но той хапваше съвсем умерено. Усмихваше се, когато приказваше с нея и откликваше на всичките й въпроси, но без да се впуска в подробности. Държеше се учтиво с Джоди и не каза нищо, с което да я предизвика или подразни. За човек, отървал се на косъм от лапите на банда метежници, имаше твърде подтиснат вид.

В мълчаливите промеждутъци зяпаше вглъбено в пространството и сякаш насила се връщаше в настоящето, когато разговорът се подновяваше.

След приключването на вечерята Джоди се извини и качи в стаята си, за да гледа телевизия. На излизане от трапезарията тя се обърна към него и рече:

— Радвам се, че си добре.

Той я изпроводи със замислено изражение.

— Тя наистина го чувства — промълви тихо Джейнълин. — Струва ми се, че се тревожеше за теб повече и от мен, май че аз се бях побъркала от притеснение. В деня, в който чух, че си жив и си на път към къщи, у нея настъпи чудотворна промяна.

— Изглежда по-добре, отколкото преди да замина.