Сандра Браун - Пламъци

— Моля те, Кий! — развика се Лара. — Не влошавай нещата! Недей да ме превръщаш отново в сензационно заглавие!

Гръмката й молба оказа въздействие. Забеляза го как бързо премигна, сякаш да се отърси от яростта, замъглила очите му. Когато думите й проникнаха в съзнанието му, пръстите му взеха да се разхлабват. Отблъсна грубо Рандъл с пълно пренебрежение.

Рандъл се съвзе и с привидно достойнство оправи сакото и вратовръзката си.

— Слава богу, че каубоите вече не носят револвери. Иначе досега да съм мъртъв.

Кий още дишаше тежко и гледаше заплашително.

— Само да те чуя пак да говориш така за Лара и за мен, ще те убия.

— Колко благородно — подметна презрително Рандъл. Обърна се към Лара. — Е, Лара, за последен път те питам, тръгваме ли?

Кий се спусна към нея и я сграбчи за раменете.

— Не си длъжна да изпълняваш прищевките му. — Разтърси я. — Изобщо не си.

— Не, Кий, налага се. — Тя го изрече тихо, но с непоколебима твърдост.

Отначало той не повярва на ушите си. После стъписването му се разпали в гняв. Видя как лицето му се изопна от ярост. Знаеше, че не може да проумее решението й, а и тя не можеше да му го обясни. Нямаше друг избор, освен да се примири с възмущението му.

Той я пусна, завъртя се на пети, дръпна вратата и гордо излезе. Тя отчаяно се загледа подире му.

— Мисля, че всичко мина много добре, но след толкова приказки с удоволствие бих си пийнал. — Рандъл свали сакото си и внимателно го остави върху облегалката на един стол преди да се отправи към барчето. — Ти искаш ли нещо, скъпа?!

— Не, благодаря.

Смеси скоч със сода и примлясна доволно с устни след първата глътка.

— Едно от нещата, които страшно ми липсваха по време на пленничеството. — Седна на канапето с питието в ръка развърза обувките си. — Изглеждаш унила, Лара. Какво има?

— Какво има ли? Понеже съм удобен прицел, днес се откри ловният сезон. — Тя се нахвърли върху него. — Мразя да ме излагат на показ и не мога да ти простя, че ме принуди отново да разголя живота си пред хорските очи.

— Трябваше да помислиш за последствията преди да подмамиш Кий Такет да те заведе в Монтесангре.

— Опитах всички останали средства, преди да прибягна до Кий. Той беше последната ми надежда. Обясних ти защо отидох. И кое го налагаше.

— И както си му е редът, благородните ти подбуди успяха да впечатлят пресата. Беше много трогателна, когато описваше масовия гроб. Сигурно ще те изберат за Майка на годината. — Той отпи от скоча. — Направо не разбирам защо си толкова потисната.

— Защото дори преразказването на случката в гробището е посегателство върху личния ми живот, Рандъл. И докато моите подбуди са чисти, тези на журналистите съвсем не са. Те проявяваха само учтив интерес към премеждията в нашето пътуване, към безмилостния деспот Ел Корасон и към евентуалното въздействие от твоето освобождаване върху външната политика. Онова, което истински ги вълнуваше, беше пикантерия. „Защо тръгнахте заедно с брата на сенатора Такет, госпожо Портър?“, „Кий Такет не се ли отнася с неприязън към вашето участие в провала на сенатора Такет?“ „Смъртта му самоубийство ли беше?“ „Как се почувствахте, когато разбрахте, че съпругът ви е още жив, госпожо Портър?“ Що за въпроси са това?

— Задълбочени, бих казал. — С измамно спокойствие той остави питието си на масата. — Как се чувствате след възкръсването на съпруга ви от мъртвите, госпожо Портър?

Тя избегна предизвикателния му поглед.

— Предпочитам да се обръщаш към мен с професионалната ми титла, Рандъл. От дълго време съм д-р Малори. „Госпожа Портър“ ми навява неприятни спомени.

— Да, например факта, че си омъжена — рече той с пресилен смях. — Никак не ти върви, а, Лара? За проклетия взе, че се влюби в най-неподходящия момент. Отгоре на всичко не в кого да е, а в брата на Кларк. — Отметна глава назад и се изсмя по-силно. — Каква абсурдна ирония.

Тя го лиши от удоволствието да отрече или потвърди предположението му. Връзката й с Кий, необяснима дори за самата нея, изобщо не засягаше Рандъл, с изключение на една подробност, че още се водеше негова жена. В емоционално отношение тя не се чувстваше свързана с него от онзи злополучен уикенд във Вирджиния.

Той допи питието си.

— Става късно. Време е да почиваме. Утре сутринта в десет летим за Вашингтон.

— Аз няма да дойда във Вашингтон.

Той се беше навел да си прибере обувките. Бавно се изправи.

— Да имаш да вземаш! Всичко е уредено.

— Тогава го отмени. Аз не идвам.