Сандра Браун - Пламъци

По-скоро би се изправила до стената за разстрел, помисли си.

В действителност буквално това я очакваше. Прекалено нервна, за да седне, тя крачеше безцелно из стаята между мебелите, отрупани с цветя.

— Знаеш какво ще изровят, Рандъл.

— Връзката ти с Кларк — отвърна той без капчица угризение. Бяха му съобщили за смъртта на Кларк по време на полета от Монтесангре за Колумбия, но той вече знаеше за нея. Световните новини успяваха някак да проникнат в страната за разлика от обратния процес.

— Боя се, че е неизбежно, Лара — продължи той. — Ще се опитам да им отвлека вниманието с моята история от последните три години.

— Не изглеждаш чак толкова зле. — Кий престана да люлее крак и да хапе устни. — Имаш загорял, здрав и охранен вид.

Лара също бе забелязала превъзходното физическо състояние на Рандъл. Дори се бе разхубавил в сравнение с времето, когато се бяха запознали преди седем години, сякаш се бе наслаждавал на няколкомесечна приятна почивка в Хаваите, а не бе прекарал три изнурителни лета като политически затворник.

Той придърпа ръбовете на новите си панталони, също подарък от „Ниман“.

— След първите месеци на пленничеството ми с мен се отнасяха много добре. Отначало метежниците ме биеха жестоко — каза им той. — В продължение на седмици редовно ме налагаха с пистолети и вериги. Мислех, че всеки момент ще ме ликвидират.

Допи содата си и провери колко е часът. Като видя, че му остават още няколко минути, продължи:

— Един ден ме завлякоха в щаба на генерал Перес. Казвам „завлякоха“, понеже не можех да ходя. Носеха ме като чувал с картофи. Перес беше доволен от себе си, показа ми снимки от моята мнима смърт. Бяха убили друг човек, един господ знае кого, стреляйки в главата му толкова пъти, че бе заприличала на каша.

Лара обгърна лактите си. Стаята беше леденостудена. След като се бил потил в тропиците цели три години, Рандъл заяви, че иска климатичната инсталация да бъде включена на най-високата степен.

— Можете да си представите колко ужасяващо беше за мен да видя тези снимки. Показаха ми също американски вестници, в които пишеше за моята гибел. Там бе отразено и погребението ми. Давах си сметка какъв ад изживяваш. — Той погледна съчувствено Лара. — Благодарях на бога, че си невредима, но знаех, че безумно ще се измъчваш заради жестокия ми край. Най-ужасната ми мисъл беше, че няма кой да ме спаси. Всички ме смятаха за мъртъв.

— Казаха ли ти за Ашли?

— Не. Разбрах, че е била убита в засадата, едва когато четох статиите за погребението ми. Единствената ми утеха беше, че ти си оцеляла като по чудо. Ако не е бил свещеникът…

— Свещеник ли? Отец Джералдо?

— Естествено. Той те е качил на последния самолет, отпътуващ за Щатите от Монтесангре. Мислех, че знаеш.

— Не, не знаех — промълви глухо тя. — поне щях да му благодаря.

— Проявил е невероятна смелост — забеляза Рандъл. — Емилио не можеше да му прости, че ти е помогнал да се измъкнеш. Според мен затова заповяда да го убият.

Кий изруга под нос.

— Добре, че й го казахте.

— Лара е реалистка, нали, скъпа? Все пак, жалко за свещеника. И за д-р Сото.

— Никога не ще мога да изкупя вината си, че ги замесих — промълви тихо тя. — Цял живот ще се чувствам частично отговорна за смъртта ми.

— Не се измъчвай по този начин — рече настоятелно Кий. — Те са били заплюти за жертви с или без наша помощ. Санчес недвусмислено ни даде да го разберем.

Тя му хвърли изпълнен с благодарност поглед за проявеното състрадание, но знаеше, че до сетния си дъх ще се измъчва заради убийството им.

— Ти прояви невероятна смелост, като се върна в Монтесангре, Лара — каза Рандъл. — И слава богу. Ако не го беше направила, аз щях да съм още заложник.

Кий скочи на крака. Беше обръснал тъмната си брада, но косата му бе прекалено дълга и му придаваше вид на затворен в клетка див звяр. Отнасяше се с пренебрежение към ролята на национален герой, в която се бе озовал, и отказа предложението на „Ниман“ да му осигурят нови дрехи. Собственоръчно си купи нови дънки, спортно сако и чифт каубой ботуши.

— Нещо не ми е ясно — намеси се той. — Пристигаме с Лара без предизвестие в Монтесангре и трийсет и шест часа по-късно твоите похитители изведнъж решават да те пуснат — Той разпери широко ръце. — От какъв зор? Какво общо и едното с другото?

Рандъл се усмихна снизходително.

— Очевидно трябва да опознаете по-добре мисленето на тези хора, господин Такет.

— Сто на сто. Щото дрънканиците ти ми намирисват на купчина лайна.