Сандра Браун - Пламъци

Очите на Рандъл се присвиха едва забележимо.

— Вие спасихте живота ми, както и този на Лара. Затова ще ви направя услуга и най-благовъзпитано ще си затворя очите пред ненужната ви грубост.

— Не ти ща услугата.

Рандъл не му обърна внимание и продължи към Лара.

— Емилио обича главоблъсканиците. Помниш ли шахматните турнири, които устройвахме в посолството?

— Това е по-сериозно от шаха, Рандъл.

— За теб и мен, да. Но не съм сигурен, че Емилио прави разлика между местенето на фигурите по шахматната дъска и малките драми, които разиграва за свое забавление, като използва за залагане човешки съдби. Той би трябвало да ви благодари, че сте внесли разнообразие в делничната утрин на лагера, спомняш ли си?

— Аз си спомням — обади се Кий. — И се радвам, че отвори дума за това, защото едно нещо не ми дава мира. Ти твърдиш че си бил в колибата, докато шоуто течеше отвън, нали?

Рандъл кимна.

— Бях вързан, със запушена уста и не можех да ви предупредя, че съм жив. Това беше тайната шега на Емилио.

— Кога разбра за първи път, че съм в Монтесангре?

— На сутринта след пристигането ви. Досетих се, че нещо се мъти, защото пазачите ми се държаха грубо и не смееха ме погледнат в очите. За толкова години, макар и неохота бяхме започнали да проявяваме взаимно уважение. След като Рикардо спря джипа на пътя, бяха им нужни броени часове, за да съобразят коя е „вдовицата“. Известно време се чудеха кой може да е „зетят“. — Той метна многозначителен поглед на Кий. — Но щом Емилио научи името му, бързо се сети. Беше осведомен за… приятелството на Лара с Кларк.

— Колкото повече душехте наоколо, толкова положението се натягаше. Вечерта преди да ви доведат в лагера и мен ме преместиха там. Емилио ехидно ме заплаши, че ще те убие бавно и мъчително пред очите им. Налагаха ме, но не много жестоко. Искаше да съм в съзнание за театъра на другата сутрин.

Щом ви отведоха, пак ме обработиха и ме откараха в Сиудад Сентрал. Навярно пристигнахме само един час подир вас, но аз и охраната останахме да нощуваме в камиона, последното нещо, което си спомням, е, че призори ме удариха и загубих съзнание. Дойдох на себе си от писъка ти, когато ме завари във ваната. Бях не по-малко стъписан от теб, че съм още жив.

Той се изправи и надяна сакото на костюма.

— Е, мисля, че е време да вървим.

— Още не мога да проумея поведението на Емилио — възрази Лара, без да се помръдне, за да го последва към вратата.

— По-късно ще говорим за това.

— Не, ще говорим сега, Рандъл. Щом настояваш да се срещна с пресата, всичко трябва да ми е ясно. Те ще ме питат за взаимоотношенията ми с Ел Корасон дел Диабло. На драго сърце ще им съобщя онова, което знам, за стройния, ученолюбив младеж, работил като преводач в посолството, и за хладнокръвния убиец, пред когото се озовах тази седмица. Но не мога да предложа никакви външнополитически тълкувания, без да имам поточна представа какви са подбудите на Емилио. Защо ни пусна? Защо те е държал жив, но затворен цели три години и после внезапно те е освободил?

Рандъл загриза бузата си от вътрешната страна, очевидно раздразнен от смущението й. Реши да прояви снизходителност.

— В продължение на три години непрекъснато разсъждавах защо смъртта ми е била инсценирана. Явно с този зверски акт са целели да покажат недвусмислено на Съединения щати, че Монтесангре не желае да й се бъркат във вътрешните работи.

— Защо тогава не са те убили наистина? — поинтересува се Кий.

— Предполагам, че са искали да ме запазят като коз. Ако Щатите решат да изпратят военни части в Монтесангре както постъпиха в Панама, да могат да ме използват за заложник.

— А защо те пуснаха сега?

— Много просто, Лара. Те умират от глад. Монтесангре разчита изцяло на вносни стоки в повечето сфери. При съществуващото ембарго, наложено от САЩ и спазвано от редица страни, било защото са наши съюзници или проста, защото се страхуват от нас, запасите на страната бързо бяха изчерпани. Откровено казано, дори се учудвам, че издържаха толкова дълго. Навярно не биха се справили, ако Перес още беше техен водач, политическото им положение отдавна да се е разклатило, ако не ги ръководеше такава безкомпромисна личност като Емилио. Той се е превърнал за тях в полубожество.

— Ти какво, да не си оглавил клуба на почитателите му? — подхвърли язвително Кий.

— Не, разбира се — отвърна хладно Рандъл. — Той ме държа затворен цели три години. Но сам станах свидетел на народните страдания. Дълбоко съчувствам на монтесангрейци и от сърце желая да облекча тежката им участ. Въпреки безмерната си жестокост, единствено Санчес е в състояние да обедини страната, да нахрани гладните, да сложи край на хаоса и да установи някакъв ред. Като изключим личните ми предпочитания, упоритостта му действително заслужава възхищение.