Сандра Браун - Пламъци

Буи прихна.

— Знаеш ли, че си романтична за сто души?

— Кий каза, че съм влюбена и искам всички да са щастливи като мен. И беше прав.

— Че искаш всички да са щастливи?

— Че съм влюбена. — Тя се взря в изразителните му очи, които също преливаха от обич. Улови лицето му и попита настойчиво: — Кога, Буи?

Темата често изникваше между тях. И всеки път или страстта им се разпалваше с още по-голяма сила, или биваше потъпквана. Тази вечер тя предизвика физически срив. Начумерен, той се освободи от прегръдката, й, изправи се и започна да си закопчава ризата.

— Трябва да поговорим, Джейнълин.

Няма какво да говорим повече. Искам да бъда с теб и толкова. Където ще да е, само да сме заедно.

Той изви срамежливо очи:

— Намерих едно местенце, дето май става.

— Буи! — Едва успя да удържи гласа си до висок шепот, щеше й да изкрещи от възбуда. — Къде? Кога ще ме заведеш? Защо не ми каза по-рано?

Той реши да отговори първо на последния й въпрос:

— Защото не е редно, Джейнълин.

— Стаята ли не ти харесва?

— Не, стаята си я бива. Но… — Млъкна и ядосано поклати. — Мразя да се промъквам тук всяка вечер като смотаняк, да се опипваме и натискаме в тъмното, да шепнем, че сме се забили в тъпата библиотека и после да се изчезвам през черния вход. Няма смисъл.

— Но щом си намерил къде да отидем…

— Ще бъде още по-лошо. Ти си твърде свястна жена, за да смотавам през задните врати на мотелите и да те прекарвам набързо. — Вдигна ръце, за да прекъсне възраженията й. Другото, което е, можеш да си мислиш, че никой няма да ни види какви ги вършим, ама дълбоко се лъжеш. Абсурд, достатъчно дълго съм живял в Идън Пас, за да знам, че тук не остава нищо скрито-покрито. Прекалено много рискуваме, не си струва. Рано или късно слухът ще стигне до ушите на майка ти и тя ще ме натири с пушката или ще ме завре в кучи гъз. Господи, и друг път съм го загазвал яко. Все някак ще живея, стига да не ме очисти. Но не и ти. Ти хабер си нямаш какво е зор. Ще има да се чудиш как да се оправиш.

— И аз съм закъсвала понякога.

— Но не точно така.

Беше научила от братята си, че мъжете мразят жените да плачат. Затова се помъчи с все сили да не избухне в сълзи.

— Да не би да искаш да се измъкнеш, Буи? Нарочно ли измисляш тези причини, за да се отървеш от мен? Кое те отблъсква, че годините са ми множко?

— Какво каза?

Неволно изхълца.

— Заради това е, нали? Опитваш се да скъсаш, защото съм по-стара от теб.

Беше колкото ядосан, толкова и слисан.

— Че ти по-стара ли си от мен?

— С три години.

— Кой го е грижа?

— Теб явно. Затова искаш да се махнеш. Можеш да намериш много по-млада жена от мен.

— По дяволите! — Той закрачи в тесен кръг, ругаейки под носа си. Накрая се върна при нея и я погледна с раздразнение. — За колко време успя да съчиниш тия тъпизъм? За бога, та аз хабер си нямам на колко си години, а и да имах, все таз! Толкова ли зле ме познаваш? По дяволите.

— Тогава защо?

Ядът му се стопи и той коленичи пред нея, като улови ръцете й.

— Джейнълин, що се отнася до мене, ти си най, ама най-скъпото ми същество на тази земя. По-скоро бих дал да ми отрежат дясната ръка, отколкото да те загубя. Затуй не биваше да подхващам цялата тая работа. Трябваше още първия път, щом взех да примирам за теб, да си събера партакешите и да се чупя от града. Знаех си аз, ама не можах да устоя.

Млъкна и се вторачи в лицето й с такава настойчивост, като че се опитваше да го запечата в паметта си. Прокара палец по разтрепераните й устни.

— Обичам те повече от себе си. Затуй няма да се спотайвам с теб в разни наети на час стаи, да те крия като някаква пачавра и да позволя да те одумват като бяла измет.

Изправи се и посегна към шапката си.

— Не мога да сторя това с теб. По-скоро ще пукна. Не, мем. — Нахлупи шапката на главата си и я дръпна яката до периферията.

Лара отмаляла облегна глава върху рамката на вратата.

— Идеята ти не е добра, Кий.

— Откога нещо, свързано с теб, е добра идея?

Нахълта покрай нея. Тя затвори задната врата подире му, като преди това се озърна дали някой не го е забелязал. Предпазливостта й беше излишна. Открояващият се жълт линкълн, паркиран в алеята й, говореше по-гръмко и от местното радио.

Когато се обърна с лице към стаята, го завари да стои подпрян на едно шкафче. Краищата на ризата му висяха измъкнати от дънките. С развлечения си, вълнуващ вид тревожно й напомняше за първата им среща в същото помещение.

Онази вечер й беше поискал уиски. Този път сам си го бе донесъл. Алкохолът се разплиска в бутилката, когато я надигна към устата си и отпи. Раната на слепоочието му беше зараснала, но кожата около нея още изглеждаше охлузена. Както и по ребрата. Изражението му беше нахално, лицето зачервено.