Сандра Браун - Пламъци

Но вместо това, трябваше да отстоява твърдението си и да гледа как устните му се сгърчват от погнуса към презряната, блудна курва на брат му.

Той я измери с очи и пренебрежително изсумтя.

— Не се и съмнявам. Успокой се, докторке. Нищо няма да ти сторя.

Пресегна се през нея и отвори вратата. Едва не се спъна в бутилката. Изрита я от пътя си. Тя се блъсна в стената и се разби.

Изхвръкна навън, прескочи стъпалата наведнъж и се качи в линкълна. Моторът изрева, гумите изсвириха по чакъла, преди да са добили тяга. И бясно профуча нататък.

Лара затвори вратата и с опрян в нея гръб се свлече на пода. Скръсти ръце в скута си, преви се на две и нададе сърцераздирателен вик.

— Значи затова било? Затова не искаш да заминеш? — Рандъл бе обиколил помещенията в клиниката и накрая се бе вмъкнал в личния й кабинет, където тя опаковаше книги и документи. Беше долетял от Вашингтон в Далас Форт Уърт и наел автомобил за двата часа път до Идън Пас.

Дълго преди да се появи, по улицата пред клиниката сновяха новинарски фургони и го дебнеха. Когато пристигна, около него се скупчи внушителна тълпа от журналисти и фоторепортери.

Мъчителното изпитание в Монтесангре бе заличило неприятния спомен за скандала, свързан с жена му и сенатора Такет. Също както при непослушно дете, което е получило наказанието си и е обърнало нов лист в живота си, миналото бе забравено и му бе оказан сърдечен прием от президента и държавния секретар. В качеството си на човек, опознал изтънко монтесангренската култура, той стана всепризнат експерт по тези въпроси в Капитолия. Беше важна личност.

Лара стоеше вътре, докато Рандъл провеждаше импровизирана пресконференция. Няколко минути отговаряше спонтанно на зададените въпроси, след което помоли да го извинят.

— Откакто сме се върнали, почти не съм имал време да бъда насаме с жена си. Сигурен съм, че разбирате.

Думите му предизвикаха добродушен кикот сред новинарите, но те натовариха видеокамерите и микрофоните си във фургоните и си заминаха. Мнозина натискаха клаксоните и му махаха, като че се сбогуваха с близък приятел.

Навън вече се стъмваше, но Лара не бе запалила лампите в кабинета си. Здрачът повече допадаше на настроението й. Освен това скриваше тъмните кръгове под очите й.

При мисълта, че никога не ще види Кий отново, плака до пълно вцепенение подир ядното му тръгване предишната вечер. Беше си отишъл с омраза в сърцето. Чувството за загуба я терзаеше болезнено и се доближаваше до усещането с което се бе свестила в Маями и бе осъзнала, че ужасния кошмар е истина, а не сън.

Накрая, някъде към два след полунощ, бе събрала последните си сили, за да се довлече до леглото, където лежа будна до сутринта. През целия ден се занимава трескаво с прибирането на багажа си, като на моменти я обладаваше такава покруса, че ръцете й увисваха безжизнени до тялото и тя се вторачваше в празното пространство със сухите си, парещи за сън очи.

В сумрака кабинетът й изглеждаше по-уютен. По-безопасен, подходящо убежище за мъчителното й отчаяние. Почти беше обикнала облицованите с ламперия стени на д-р Патън и мъжкия стил на обзавеждането му. Де да можеше още години наред да се наслаждава на неговата лечебниица.

— Толкова е провинциално — забеляза Рандъл и се отпусна на коженото канапенце.

— Оборудването е съвременно.

— Говоря за мястото въобще. Никак не ти подхожда.

Представа си нямаше какво й подхожда и какво не.

— Болните не са съсредоточени само в градовете Рандъл. И тук можех да създам добра практика. — Тя затвори капака на един кашон и го залепи с широк скоч. — Тоест, ако ми бяха предоставили благоприятни условия да я развия.

— Запазена територия на Такетови.

— Безспорно.

— Любопитно ми е едно. — Той кръстоса крака с небрежната елегантност на Фред Астер. — Защо, за Бога от цял континент реши да се установиш точно тук? И най-вече Тексас — рече с нескривано отвращение. — Защо избра града, където ще бъдеш най-презряна? Да не би да имаш склонност към мазохизъм?

Не възнамеряваше да разказва на Рандъл последните три години от живота си. Всъщност, дори не желаеше да остават под общ покрив. Но преди да го отпрати, държеше да му каже още нещо.

— Не ми беше лесно да започна отначало кариерата си — подхвана тя. — Въпреки че бях пострадала жестоко и бях загубила детето и съпруга си в кървав преврат, хората не бяха готови да ми простят. Продължаваха да ме възприемат като курвата на Кларк. Правих постъпки за работа в болници из цялата държава. Някои дори ме вземаха само заради способностите, но щом свържеха д-р Лара Малори с госпожа Рандъл, мигом лицемерно ме принуждаваха да напусна, за да накърнявам интересите на заведението. Това се случи поне десетина пъти.